Макар че иранските власти обвиняват САЩ в организирането на протестите, невъзможно е външна сила да изкара на улиците толкова разнородни групи хора в толкова много градове. Американците със сигурност имат шпиони в Иран, но не и такава мрежа от агенти за влияние, която да може да направлява политическите процеси в страната. В основата на протестите е поскъпването на някои основни храни и засилващото се социално разслоение
На пръв поглед след свалянето на голяма част от международните санкции в резултат от сделката за ядрената програма на Техеран сега иранците би трябвало да живеят по-добре, но реалността е друга. Страната изнася главно нефт, а цената на тази суровина започна да се срива рязко от края на 2014 г., като достигна дъно през 2016 г., а през 2017 г. има известно възстановяване. За 2016 г. Иран е изнесъл нефт за 29 млрд. долара, което не е много при население от 80 млн. души. Освен това санкциите на САЩ срещу финансовите транзакции с Иран си остават в сила и западните компании все още се страхуват да инвестират в страната.
В пазарните икономики цените зависят от пазара, а не от правителството, но в Иран не е така. Държавата субсидира основните храни, бензина и газа за битови нужди. През тази година кабинетът на Рухани има намерение да съкрати някои субсидии за хранителни стоки и да вдигне цената на бензина с 50% – от 30 цента (50 стотинки) на 45 цента за литър.
Иран в никакъв случай не е потънала в мизерия и безпросветност държава от Третия свят. Над 85% от иранците са грамотни, научно-техническото развитие е на прилично ниво. Страната има собствена индустрия, произвежда автомобили и съоръжения за нефтодобив, а също и ракети с малък и среден обсег. Проблемът е в засилващото се усещане на хората, че обществените блага се разпределят несправедливо и корупцията става все по-неконтролируема.
Икономиката на Иран е клиентелистка, като на върха стоят духовни лица и военни, които са изградили цели бизнес империи. В страната има множество религиозни фондации, които получават пари от държавата и освен това се занимават с предприемачество. Тяхната дейност е напълно безотчетна и не се облага с данъци. Колкото и да е странно, най-големият бизнес конгломерат в Иран е 120-хилядната военната формация „Армия на пазителите на Ислямската революция” (съкратено „Стражи на революцията”). Първоначално създадена като народно опълчение с идеята да громи враговете на ислямистката революция от 1979 г., тя се разраства значително по време на иракско-иранската война през 80-те години. След края на войната през 1988 г. властите в Техеран се боят да демобилизират революционните гвардейци и те започват да се издържат с бизнес. Смята се, че днес предприемачите в униформи контролират над една трета от иранската икономика и вече са стражи не само на революцията, но и на собственото си богатство.
На този фон бедните слоеве в иранските градове живеят все по-зле. Една трета от иранците нямат собствено жилище. Безработицата сред младежите до 24 години е над 25%. Половината от населението на страната е под 30-годишна възраст, което вече е предпоставка за социална и политическа нестабилност. Днес в Иран има 48 млн. смартфона, което означава, че хората, от една страна, са по-информирани, а от друга – чрез социалните мрежи протестите могат да бъдат координирани и разпалвани. Фейсбук и Туитър са блокирани в Иран от няколко години, но това не пречи на самия върховен лидер Хаменей да има редовно поддържани профили в тези мрежи. Младите иранци също знаят как да заобикалят блокировката на определени сайтове чрез прокси сървъри.
Режимът в Иран бе разклатен от последните протести, но оцеляването му засега не е застрашено. Властите с лекота успяха да организират казионни митинги, които бяха по-многобройни от демонстрациите на недоволните. В някои градове протестиращите издигнаха монархистки лозунги, но те по-скоро бяха израз на разочарованието и възмущението от сегашата корумпирана власт, отколкото желание за връщане на монархията. Но като всеки силно идеологизиран режим, така и този на аятоласите се износва с времето. Както в Съветския съюз и държавите от бившия Източен блок, така и в Иран 30–40 години след революционната промяна фасадата на идеологията изтънява все повече и зад нея прозират цинизма и безразличието.
Новите информационни възможности и премахването на санкциите катализират тектонични промени в иранското общество. Може би по-важни от броя на смартфоните и скоростта на интернета са демографските индикатори на промяната. Ако през 60-те години в иранските семейства е имало средно по 6–7 деца (самият Али Хаменей има шест), то днес раждаемостта в страната е паднала до 1,7 деца средно на една жена и продължава да намалява. Това означава, че днешните млади иранци не са онези, които през 1979 г. свалиха властта на шаха, те имат други ценности и други житейски нагласи.
Един от най-ярките лозунги на протестите бе „Не за Газа, не за Сирия, не за Ливан – живота си ще дам за Иран!“. Това е апел за някаква иранска версия на станалата нарицателна фраза на Доналд Тръмп „Америка на първо място“. Бедните иранци са против скъпоструващата международна експанзия на режима на аятоласите. Наистина Иран се държи като имперска сила, но без да разполага с ресурсите на истинска империя. Номиналният брутен вътрешен продукт на страната е малко над 400 млрд. долара – два пъти по-малък от този на Турция, и три пъти по-малък от руския. С тези скромни средства Иран претендира да бъде лидер на целия шиитски свят в Близкия изток и да се конфронтира едновременно с Израел и с водената от Саудитска Арабия сунитска коалиция.
Техеран се меси активно във войните в Сирия и Йемен, а в Ирак издържа 150-хилядни шиитски милиции, които изнесоха тежестта на битката срещу „Ислямска държава“. Годишната военна и финансова помощ на Иран за режима на Башар Асад в Сирия е между 4 и 6 млрд. долара, солидни суми се харчат и за ливанската групировка „Хизбула“, и за различните палестински фракции. Протестите дават знак, че Иран трябва малко да смири геополитическите си амбиции.
Протестите в Иран са още един знак, че въпреки ислямистката диктатура в страната има активен политически живот, реални изборни битки и задкулисни борби между консерватори и умерени представители на режима, към които е причисляван президентът Рухани. Една от версиите за протестите е, че те започват в североизточния град Мешхед като опит на местните консервативно-клерикални кръгове да дискредитират властта на Рухани, но впоследствие недоволството излиза извън контрол. Това може и да е предвестник на очертаващата се битка за бъдещ Върховен лидер на страната. Али Хаменей скоро ще навърши 79 години, той е на този пост от 1989 г., а преди това е бил два мандата президент. През 1981 г. едва оцелява при атентат срещу него и оттогава дясната му ръка е парализирана. През 2014 г. Хаменей е опериран, според западни разузнавателни източници – от рак на простатата. Изборът на Върховен лидер е непублична процедура, разиграваща се между духовниците в 88-членния Съвет на експертите.
