Емил Ценков
Взривът на обществено недоволство, с който в Иран бе отбелязано началото на 2018 г., изненада не само властите в страната, но и чуждестранните наблюдатели. Всички бяха прекалено съсредоточени върху регионалния възход на „Ислямската република“ след разгрома на терористите на ДАЕШ и провала на сунитския заговор срещу Сирия. Както е известно, „революционните гвардейци“ на ген. Касем Сулеймани изиграха важна роля на иракския и на сирийския плацдарм в битката срещу джихадистите. С възстановяването на сирийския контрол върху голяма част от страната възникна възможността за сухопътна връзка между Иран и Средиземноморието. Или с други думи, прословутата „шиитска ос“, свързваща Техеран с Багдад, Дамаск и ливанските територии, контролирани от Хизбулла, се превърна в геополитическа реалност. Както се оказа обаче, иранският триумф бе преждевременен, тъй като режимът в Техеран заплати непосилна за населението си цена за регионалното си преимущество.
За разлика от протестното движение от 2009 г. сега демонстрациите и последвалите сблъсъци в редица ирански градове нямаха единен център и общо ръководство.
Протестите
Започнали като организиран от консервативното духовенство на свещения град Мешхед „хлебен бунт“, те само за няколко дни се превърнаха в израз на дълго потискани искания с икономически и политически характер. Стигна се и до призиви за събарянето на властта на аятоласите и за възстановяване на шахския режим, приписани на „петата колона“ на Америка и Израел в страната. Неорганизираният характер на протестите обаче говори по-скоро за спонтанно недоволство, отразяващо вътрешните диспропорции и напрежения. Географията им е показателна и за нерешените интеграционни проблеми на периферните области, обитавани от национални малцинства – кюрдите на запад, белуджите на изток, арабите в южната провинция Хузистан и т.н. Макар и за кратко, разнопосочната ответна реакция от страна на властимащите разкри и пропастта между реформистката изпълнителна власт под ръководството на президента Рохани, от една страна, и теократичната каста, олицетворявана от лидера аятолах Хаменей, от друга. Докато Рохани акцентира върху правото на иранците да изразяват своето недоволство, аятолах Хаменей обвини обичайните заподозрени в поредния заговор.
Независимо от различията обаче режимът потуши бунта чрез съчетание от контрадемонстрации и репресивни мерки. Не можеше и да се очаква друго от страна, в която мнозинството подкрепя статуквото, въплътено в хибридната политическа система. „Вилая ал факих“, или управлението на моллите, е допълнено и донякъде балансирано от квазипарламентарна система, която позволява периодични промени в изпълнителната власт. Това не е демокрация по европейските стандарти, но е много по-представителна политическа система от тази на преките конкуренти на Иран в региона – абсолютните монархии от типа на Саудитска Арабия.
Международната реакция
За все по-хаотичната американска администрация спонтанните бунтове бяха дългоочакван повод за демонстриране на твърдост спрямо режима на аятоласите. Чрез поредния си туит президентът Тръмп заклейми властите в Техеран, че разпиляват националното богатство за авантюри в чужбина и подкрепи демократичните искания на иранското общество. Новото изостряне на тона между Вашингтон и Техеран бе и нужният фон за поисканите впоследствие от американския президент допълнителни мерки за засилване на контрола върху т.нар. „ядрено споразумение“, включващи и отказ от балистичната програма на Иран. Тези императивно поставени условия визират не само иранските власти, но и европейските съюзници на Вашингтон, които не крият негативното си отношение към опитите за ревизиране или денонсиране на споразумението, открило пътя към нормализиране на отношенията с Техеран. В редица свои изявления френският президент, германският външен министър и топ дипломатът на ЕС Могерини призоваха към прекратяване на насилията и от двете страни на „иранската улица“, което бе студен душ за онези противници на режима, които залагаха на ескалирането на протестите. Така европейските политици дадоха да се разбере, че и в бъдеще възнамеряват да продължат конструктивното си взаимодействие с Техеран, облагодетелстващо разширяването на търговско-икономическия обмен. А то първо предполага да се запази постигнатото при администрацията на Обама ядрено споразумение.
Геополитическите проекции
Разминаването между САЩ и Европа по „иранското досие“ последва незаглъхналите разногласия между атлантическите съюзници по повод решението на Тръмп за преместване на американското посолство в Йерусалим. Наблюдатели отбелязаха и странното мълчание относно бунтовете в Иран на саудитските власти, за които наред с Израел ислямската република е стратегически съперник в региона. Може би защото Рияд има собствени причини да се опасява от подобен сценарий при наличието на широко недоволство, особено сред представителите на обезправената шиитска общност в страната. Що се отнася до Турция, която отдавна се е разграничила от американската близкоизточна политика, позицията й бе предвидима. Анкара не само подкрепи иранския режим, но и се обяви против чуждестранната намеса във вътрешните работи на Иран. По такъв начин президентът Ердоган връща жеста на иранците, които застанаха на негова страна по време на неуспелия опит за преврат. А и турският лидер има основание да се опасява от своята вътрешна опозиция. Очаквано и Русия реагира по сходен начин, като директно обвини в намеса Вашингтон.
Дългосрочният ефект
Дали разигралата се иранска драма ще се отрази върху регионалната роля на Техеран в обозримо бъдеще? С приключването на битките срещу ДАЕШ основната военна мисия на „революционните гвардейци“ като че ли е изчерпана. Предстои сложен политически ендшпил на сирийската криза на фона на продължаващи сражения между правителствените войски и джихадистите около Идлиб, който бе включен в една от четирите „зони на деескалация“, договорени между Русия, Турция и Иран. Анкара обаче реагира остро на активизирането на бойните действия, които застрашават нейни съюзници в лагера на бунтовниците в нарушение на споразуменията от Астана. Не по-малки са и проблемите, свързани с израелските искания за недопускане на създаването на ирански военни бази в южната част на Сирия, които биха застрашили пряко контролираните от Тел Авив територии. Всичко това поставя пред сериозно изпитание Путин, който се опитва да събере представителен кворум от сирийски организации на предстоящия в края на месеца общосирийски национален конгрес в Сочи. Събитието не само трябва да ознаменува големия военен успех на Русия в Сирия, но и да даде старт на политическия процес на преодоляване на кризата. За Москва е очевидно, че трайно решение не може да бъде постигнато, ако исканията на Израел не бъдат удовлетворени. Поради това вътрешнополитическите трудности на „Ислямската република“ са добре дошли за Путин, който по-лесно ще склони иранските генерали и аятоласи да ограничат сирийската си мисия. Евентуалното отслабване на ролята на Иран би улеснило Русия и в решаване на „казуса Асад“, тъй като оставането му на власт със сегашните прерогативи е по-скоро ирански приоритет. По-прагматична линия от страна на Рохани би означавало и отказ от безусловната подкрепа на Хизбулла, чийто възход след сирийските победи може да дестабилизира съседен Ливан.
Що се отнася до вътрешната ситуация в Иран, очевидно е, че аятоласите не могат вечно да държат под контрол една все по-модернизираща се нация, в която младежите са все по-динамична сила. Предстоящото поемане на лидерството от приемник на Хаменей би трябвало да стане повод за разчупване на сегашния теократичен модел в търсене на национална формула на представителна демокрация, която да отрази засилващите се секуларни тенденции в иранското общество.