– Г-н Кючуков, ще отключи ли напрежение в Западните Балкани покушението върху знаков сръбски лидер в Косовска Митровица?
– Самото убийство на Оливер Иванович показва, че сигурността в региона е уязвима. И че може да се повлияе от отделни епизоди, които да предизвикат сериозно напрежение между държавите. Особено когато става дума за Косово, както е в случая, или за Босна и Херцеговина, или за Република Македония. Защото са все държави със сериозни вътрешни етнически напрежения. А от историята знаем, че и малко пролята кръв отключва спиралата на насилие, както беше и при косовската криза преди години. От друга страна обаче, това показва, че ЕС със своята „мека сила“ може да е сериозен фактор за успокояване на ситуацията. Самият факт, че от 2014-а под егидата и под натиска на ЕС започнаха преговорите между Сърбия и Косово, което Белград не признава като независима държава, свидетелства за политическите възможности на Съюза. Обстоятелството, че бе обявено продължаването на сръбско-косовските преговори след тяхното прекъсване заради убийството, потвърждава, че Брюксел има свои инструменти, които да спрат ескалацията и да тушират напрежението – или поне да го канализират в по-нормални граници. Всичко това – през призмата на евроинтеграцията на Западните Балкани, която е основният инструмент на Съюза за предотвратяване на кризи в региона.
– Рано ли е за въпроса чии интереси обслужи такова покушение?
– Да, засега може само да се спекулира. Политическото говорене, преди да се оповести информацията от разследването, както и спекулациите по въпроса само изострят проблема. А има твърде много спекулации и от сръбска, и от косовска страна за това, кой може да е отговорен.
– Какво осветли убийството на Оливер Иванович, от чиято личност вие имате лични впечатления?
– В периода, през който България играеше активна роля в Западните Балкани, и конкретно в Косово, ми се налагаше да посещавам многократно Косово, както и Сърбия, и Македония (най-често – и трите страни последователно). Срещите с косовските лидери (Ругова, Тачи, Чеку и др.) бяха постоянна практика – както и със сръбските политици в областта. Оливер Иванович беше сред умерените сръбски политически фигури в Косово, който търсеше диалог и беше приеман за диалог от страна на албанските политици в Прищина. Още тогава проличаваше различието в позициите на сръбското население от северната част на Косово, което виждаше решението в обособяване на региона и присъединяването му към Сърбия и живеещите в сръбските анклави в останалата част на страната, принудени да намерят начин за съвместно съществуване в рамките на новата държава. Оливер Иванович беше сред тези, които търсеха такова решение. Впрочем сръбското население на Косово беше една от основните жертви на конфликта, като нерядко бе използвано като инструмент в косовската криза. Това напрежение остана и след обявяването на независимостта въпреки всички опити да се тушира. Оказа се, че не по-малко трудно е да утвърждаваш държавност, отколкото да придобиеш независимост. Защото Прищина трябваше да гради институции, да консолидира общество, да развива икономика и да решава огромни социални проблеми – при безработица от около 50% при младежите, които са половината от населението на страната. Това създава вътрешни проблеми, появяват се екстремистки сили, които се опитват да се възползват от тях, насочвайки погледа отново навън. Примери за това са и напрежението в косовския парламент във връзка с делимитацията на границата между Косово и Черна гора, и периодичното извеждане на преден план на въпроса за трите долини в Южна Сърбия, населени с албанци – Прешево, Медведжа и Буяновац, и по отношение на албанците в Македония, и по връзките със самата Албания. С независимостта и изчезването на външния враг се появиха тези вътрешни проблеми, които вече разделят и обществото в Косово и така ескалират радикалните тенденции.
– Как ще се развие ситуацията в страната, непризната все още от 5 членки на ЕС?
– Убийството наля масло в съществуващото латентно напрежение, което няма скоро да отшуми. Но има шанс то да не отключи нова спирала в конфронтацията между Белград и Прищина. Ролята на ЕС и двустранните преговори под негова егида са този инструмент, който да канализира напрежението в рамките на политическия диалог. И Прищина, и Белград са заинтересовани от това – още повече че ЕК в лицето на председателя й Юнкер и на комисаря по разширяването Хан публично се ангажираха с 2025-а г. като възможен срок за присъединяване на Сърбия и Черна гора към ЕС.
– Кои са стабилизиращите и кои – рисковите фактори в региона?
– Колкото и да изглежда парадоксално, Русия, Турция, Саудитска Арабия и радикалният ислям изведнъж се оказаха основните локомотиви на интеграцията на Западните Балкани в ЕС. Опасенията на Европа, че те ще се възползват от вакуума, оставен от дезангажирането на ЕС в региона, отново изведоха Западните Балкани високо в дневния ред на Съюза. Европа дълго време се боеше от Западните Балкани, сега повече се бои за Западните Балкани. Това помага и на българското председателство темата да бъде реална, актуална и повече от навременна, както и да има сериозна подкрепа от Брюксел. България се възползва от тази конюнктура, макар и невинаги последователно. Защото само преди 1,5 г. България бе председател на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа (основният регионален формат) и беше логично да заложим този приоритет като дългосрочна политика в рамките на двете председателства: първо, в регионален формат – за подготовка по темата, а после да хвърлим мост межу двете председателства. Нещо, което не се случи. Надявам се сегашната ни активност да генерира политики и след 30 юни т. г., които да продължат като част от външната ни политика за региона. Основната цел и основният критерий за успеха на председателството ни е дали България ще съумее да реанимира Солунския дневен ред от 2003-та на гръцкото председателство, който заложи стратегията на ЕС за присъединяването на Западните Балкани. И второ, дали ще генерира дългосрочни процеси и политики, т.е. председателството ни да не е събитийно и да не се изчерпи със срещата на върха на 17 май. И една по-амбициозна цел – срещата през май да приеме Софийска пътна карта за Западните Балкани с европейски хоризонт на държавите в тях. Има индикации, че ЕС вече мисли този процес в определени времеви рамки. Най-близо до това са Сърбия и Черна гора, но и Договорът за добросъседство България–Македония, и преговорите Скопие–Атина са добър знак и за Македония. Важно от гледна точка на стабилността на полуострова е и бързото присъединяване на Македония към НАТО, което ще ограничи риска тя да бъде дестабилизирана от външни фактори, дори и от страни – членки на Алианса. От своя страна пред Скопие стои тежката задача да търси консолидация на обществото и укрепване на държавността. Както и подобряване на отношенията със съседите – на първо място чрез намиране на решение по спора за името с Гърция. Осъществено членство в НАТО и ясна европерспектива ще са най-сигурната гаранция за стабилизиране на държавността в страната. Разбира се, за целия регион остава в сила опасността от дестабилизация на обществата от страна на радикалния ислям. Доколкото сериозна бройка от наемниците в Ислямска държава идваха от Балканите – като тези от Босна и Херцеговина, бяха предимно индоктринирани джихадисти, докато от Косово, Македония и Албания бяха по-скоро наемници. С процеса на завръщането им обаче, вече радикализирани, те носят нови сериозни рискове за региона.
– Да очакваме ли нова бежанска вълна?
– С победата над Ислямска държава в Сирия и Ирак, т.е. с разгрома на псевдодържавната є компонента, бежанският поток губи основните си източници. Но по-опасна е идеологията є и разпространението на идеите є сред европейските общества. Където кризисните процеси, маргинализацията на широки обществени слоеве и обособяването по етническа или религиозна основа създават питателна среда за рекрутиране на нови джихадисти. Които ще търсят възможност за изява навсякъде, където има слабо място – Афганистан, Либия, в африканските страни или чрез радикални клетки – в европейските. Защото това е радикална и антизападна идеология.
