„По повод на лицето, което споменахте…“ Така започва своя отговор на въпрос относно опозиционера Алексей Навални руският президент Владимир Путин по време на голямата му пресконференция в края на миналата година. По-късно прессекретарят на Кремъл Дмитрий Песков признава, че неговият шеф действително умишлено избягва да споменава името на Навални. По същия начин се държат и премиерът Дмитрий Медведев, и високопоставените фигури от Кремъл.
Неуважението от страна на властта обаче ни най-малко не смущава 41-годишния Навални. Той си спечели популярност с обвиненията и филмите за необяснимото забогатяване на главния прокурор на Русия Юрий Чайка, премиера Медведев и други важни лица от властовия естаблишмънт в Москва. Централните руски телевизии и вестници игнорират напълно Навални, но той се е научил да се бори с медийното затъмнение, като ползва социалните мрежи и съвременните технологии. Само каналите му в „Живой журнал“ и You Tube имат 1,6 млн. абонати. Именно в интернет пространството се появяват скандалните филми на създадения от Навални Фонд за борба с корупцията.
Навални е активен в различни руски опозиционни партии, движения и кръгове вече повече от 10 години. Бил е член на партия „Яблоко“, откъдето го изключват заради националистически възгледи. През 2013 г. той взема 27% на вота за кмет на Москва. Към днешна дата Навални има пълна доминация в полето на т.нар. несистемна опозиция в Русия. Партии като „Яблоко“ и Съюза на десните сили залязват, а ветераните на руската обществена сцена Владимир Жириновски и Генадий Зюганов са опозиционери само формално, реално те също се въртят в кремълска орбита.
В края на 2016 г. Навални стана първият политик, който обяви официално, че ще се кандидатира на президентските избори през март 2018 г. През цялата 2017 г. той реално водеше кампания. Властите обаче решиха да не го допуснат до надпреварата и Централната избирателна комисия го отстрани с мотив, че е осъждан за финансови злоупотреби, макар и условно, като и двете му присъди са отхвърлени от Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Ясно е, че в Русия и съдебната система, и Централната избирателна комисия не са независими, поради което решението за отстраняването на Навални е взето в президентството. Това обаче е своеобразна легитимация за него – на практика той е единственият политик, когото Кремъл припознава като заплаха.
В последните няколко месеца тактиката на Навални е да организира протестни демонстрации в големите руски градове и да активира своите поддръжници с антикорупционни и антипутински лозунги. Властите реагират твърдо, като обикновено отговарят с отказ на официалните искания за протестни прояви или пък ги преместват далеч от централните улици. В деня на протестите Навални редовно бива арестуван на излизане от дома си. Същият сценарий се повтори в края на миналата седмица с тази разлика, че опозиционният лидер не пренощува в дома си и затова бе задържан едва когато се появи на мястото на демонстрацията. Обикновено го пускат след 30 дни, но вчера той бе освободен почти веднага. Навални е станал твърде видим и международно известен и затова Кремъл едва ли ще прибегне до ефективното му вкарване в затвора с по-дълга присъда. Въпреки своята известност Навални си остава нишов политик – той има успех сред младите и високо образованите жители на Москва и в още 3–4 големи града, но в дълбоката руска провинция мнозина дори не са чували името му. В този смисъл последната протестна акция може да бъде отчетена като успешна, защото въпреки рехавото участие тя показа респектиращ географски обхват и засегна почти всички регионални центрове на огромната страна. Навални е изключително изобретателен, настойчив и амбициозен, кампанията му очевидно е подплатена с известен финансов ресурс и той ще продължи да бъде главен дразнител за Кремъл и в следващите години. Въпреки това той никога няма да стане президент. И то не само защото няма цялостна управленска програма и широки кръгове от избирателите се отнасят с неприязън към него.
Точно така бе сменена властта след т.нар. цветни революции в Украйна през 2005 г. и в Грузия в началото на 2004 г. Тогава част от високите етажи на държавната администрация и едрия бизнес минаха на страната на все още опозиционните лидери Виктор Юшченко и Михаил Саакашвили. Кремъл обаче е взел мерки, за да предотврати повторението на подобен сценарий в Москва. В Русия откритата подкрепа за опозицията е много опасно прегрешение, което вероятно ще струва богатството, позициите, а понякога дори и свободата на съответния висш държавен чиновник или олигарх. Тази реалност стана безпощадно ясна, след като в края на 2003 г. най-богатият по онова време руски предприемач Михаил Ходорковски попадна в затвора, а бизнесимперията му бе заграбена от държавата.
Както в повечето бивши съветски републики, политическата система в Русия е с висока степен на централизация и функционира на принципа „победителят взема всичко“. „Миноритарни акционери“ във властта не може да има, поради което Навални няма шанс да сформира около себе си кръг от влиятелни олигарси и политици в замяна на представителство на техните интереси в парламента например. Тласкан към непарламентарни и неелекторални форми на борба, Навални може да разчита единствено на улични демонстрации.
Но Москва не е Киев.Протестният потенциал на руското общество е доста по-слаб от този на украинското и причините за това са комплексни. Природните ресурси дават сравнително здрав икономически гръб на Путин, а опитите властта му да бъде разклатена от международни фактори са безнадеждни. Първият „Путинов консенсус“ се формира през първото десетилетие на нашия век и бе базиран на забогатяването на руснаците от средната класа. В замяна на материалното благополучие на тях им бе предложено да се впишат в политическата линия на Кремъл. Това негласно споразумение до голяма степен бе разрушено с многолюдните демонстрации от края на 2011 и началото на 2012 г., когато московчани поискаха към добрите доходи да се добави свобода. Присъединяването на Крим към Русия през 2014 г. роди втория „Путинов консенсус“. Той е геополитически и дава на руснаците чувство за принадлежност към една велика нация. Впрочем Навални не е съвсем чужд на това усещане за национална гордост – през 2008 г. той приветства настъплението на руската армия в Грузия, а по отношение на Крим никога не е употребявал думата анексия. Но плодовете от патриотичния подем винаги ги обира властта, опозицията може само да ръкопляска отстрани.
