На 21 август 1968 г. войски на Организацията на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия и слагат край на Пражката пролет – движение, целящо повече свобода в политическия, икономическия и културния живот на страната, управлявана по това време от лидера реформатор Александър Дубчек. Акцията е под кодовото име Операция „Дунав”. Според официалните съветски власти войските са „повикани” от чехословашките комунисти, потърсили братска помощ против контрареволюцията. В инвазията участват от 5 до 7 хиляди танка и от 300 600 000 войници според различни източници. България се включва с пехотен полк и танкова част.
Малко след интервенцията в Прага е установен нов, подчинен на заповедите на Москва режим, който остава на власт до Нежната революция от ноември–декември 1989 г. Съветските войски напускат страната чак през 1990–1991 г. От 21 август до 31 декември 1968 г. загиват 135 цивилни чехи и словаци, предимно от куршумите на окупаторите.
За 50-годишнината от драматичните събития в Чехословакия се подготвя амбициозна филмова лента с автори от 5-те страни окупаторки – Русия, България, Унгария, Полша и от бившата ГДР. Те ще представят събитията отпреди 50 години през призмата на сегашната действителност. Ще видим новия прочит на историята, разказана от едни от най-талантливите съвременни кинотворци.
България ще бъде представена от Стефан Командарев, който беше любезен да разкрие специално за „Българска армия” детайли от кухнята на продукцията.
– Г-н Командарев, „Операция Дунав” са пет филма, направени от режисьори от петте страни окупаторки, нали? Вие сте нашият. Не се ли знае обаче вече всичко за Чехия 68 – 600 000 войска на Варшавския договор, 7 хиляди танка, 116 жертви. Ние даваме една – Николай Николов. Не е ли малко мазохизъм погледът назад?
– В момента, в който мен ме поканиха да бъда българският режисьор, казах окей, но при едно условие. Че няма да правя поредния черно-бял филм с глас зад кадър. После седнах, изчетох всичко и се спрях на тази история – за младши сержант Николай Николов. Странното е, че за нея доста малко е писано. Във филма няма нито един архивен кадър. Представям всичко от днешна гледна точка – 50 години по-късно. Съдбата на едно момче, което не по своя воля е било принудено да отиде в Чехословакия и там намерило смъртта си. Какво се е случило с близките му, какво се е случило с трите му паметника. Как неговата съдба и смърт са били използвани от тогавашната пропаганда, как днес се гледа на случилото с в Чехословакия с него. Имахме снимки и в Чехия, срещахме се с историци и журналисти, които са се занимавали с този случай.
– Какво казват те сега за него?
– Журналист, който тогава е работил по случая, казва, че това момче е жертва на тогавашния режим, който е бил и нас, и в Чехословакия. Иначе в самата история 50 години по-късно все още има много неизвестни.
– Той самоволно ли е напуснал поста си.
– Със сигурност е ясно, че е напуснал поста си. Със сигурност е ясно, че е стопирал товарна кола, превозваща фекалии – както на български я наричаме лайнарка. По думите на чешки историци и журналисти е попаднал на трима неудачници, които са имали проблеми с режима тогава. Те са го убили зверски.
– А къде е смятал да иде, напускайки поста си?
– Има версия, че е тръгнал да бяга на запад, въпреки че от летище Ружине западната граница е твърде далече. Има и вариант, че е тръгнал към Карлови вари, където имал леля. Той дори им е казал, че тръгва към Карлови вари. Това са неща, които са неясни и до ден днешен. Но самата история на Николай Николов е изключително силна. Дето се казва, костите му още не са намерили покой 50 години по-късно.
– Доколкото ми е известно, плочата на войника пред училището му ту се сваля, ту отново се поставя.
– Историята на плочата пред училището в Мездра е парадоксална. Тя е показателна за всички тези 50 години – какво се случва в обществото ни. До началото на 90-те тя стои там с един надпис. Че тука е учил героят от Чехословашките събития младши сержант Николай Николов, зверски убит от контрареволюцията, изпълнявайки своя интернационален дълг. После през 90-те години плочата се сваля, седи известно време по мазета. Но на гърба на плочата вече е написан по-коректен за днешното време надпис. Представете си – една и съща плоча с два надписа – от едната и другата страна!
– А паметника, неговата съдба каква е?
– Паметникът му в родното му село Бъркачево, бюстът му е бил от бронз. И както можете да се досетите, това село е в северозапада, бюстът е изчезнал. Затова казвам, че това не е исторически филм, това е днешният поглед върху събитията. Във филма ми не говорят историци, докато вървят черно-бели кадри за танковете в Прага.
– Има ли войникът останали живи роднини.
– Родителите му са починали отдавна, жив е само неговият брат. Една от стаите в дома му е нещо като музей на брат му – портрети, посмъртни дипломи, стихотворение, написано от тогавашен партиен поет във възхвала на героичната смърт на Николай.
– Николай Николов има паметник и в Чехия, нали?
– И неговата съдба е изключително интересна. Той многократно е бил поругаван, многократно от българското посолства там е почистван и възстановяван. Любопитното е, че сега на паметника има кутия, прозрачна, за да не отмива дъждът надписа вътре. Текстът е на чешки – за съдбата на това момче. Те го наричат брат на чехите, защото се опитал да се противопостави на войските на Варшавския договор.
– Значи има вече и такъв прочит върху историята? Герой, жертва, пак герой.
– По-скоро от герой, преход към окупатор агресор и сега самите чехи го провъзгласяват за герой, който се опълчва срещу окупацията, напускайки поста си. Затова казвам, че историята на това момче е изключително интересна. Пак се връщам към началото – това беше условието, което поставих, преди да приема да правя филма. Че няма да правя филм с архивни кадри.
– Филмът Ви на какъв етап е, близо ли е до завършване?
– Ох, има още много работа. Снимачно е почти завършен, но предстои дълъг монтаж.
– Каква ще бъде продължителността му?
– Всеки от петте филма ще бъде в рамките на 20–25 минути, тъй като ще се представят в една обща лента. Най-вероятно ще бъдат с английски субтитри. Отделно ще направя само за нас пълнометражна версия за около час.
– Не е ли потресаващо числото на загиналите „окупатори” – 116 души?
– Имайте предвид, че руснаците упорито са отказвали да дават информация за жертвите си. Освен това има сведения, че има много загинали при битови инциденти, при лошо боравене с оръжието, при пиянски скандали.
– Жертвите от мирното население по последни данни са 73.
– Вероятно е така, но пак повтарям, не правя филм за чешките събития, а за история на нашето загинало там момче.
– Да ви питам и друго – „Посоки” е бил купен в Гърция, без дори да се гледа. Дотолкова ли познават там марката „Командарев”?
– Дистрибуторът на филма в Гърция, гръцката разпространителска фирма „Амафилм”, която разпространява много качествени филми, пусна „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, тя разпространяваше и „Съдилището”. Та оттам се обадиха през май и ме питаха кога завършвам „Посоки”. И го купиха още незавършен. Междувременно излезе и в във Франция. Сега тръгва в Испания и Португалия, купен е в много държави. Но „Посоки” е правен главно за нашите зрители, той разисква и поставя проблеми от нашата действителност.
– А другият проект, „Патрулка”, продължение на „Посоки” ли е?
– Не е продължение, по-скоро е допълнение. Той също е едно огледало на действителността. Това са три истории на три двойки патрулиращи полицаи в автомобили за една нощ в София. Там още сме на етап сценарии и финансиране.
– „Светът е голям” е купен в 75 държави, има 92 награди. Това ли е окончателната равносметка?
– „Посоки” върви доста активно по стъпките му и нищо чудно да го надмине. Само за няколко месеца имаме вече над 10 награди. Няма фестивали, където е показван, и да не е получил награда.
– Вие сте лекар, психиатър, нали?
– Да, даже съм работил в психиатрия, започнах да готвя специализация по психиатрия, но не я довърших. Така че формално нямам право да бъда наричан психиатър.
– Имах друго предвид, като лекар работил в психиатрия и кино режисьор не Ви ли изкушава мисълта да направите български вариант на „Полет над кукувичето гнездо”?
– Мислил съм много пъти по този въпрос. Познавам много добре света на психиатрията. Като студент, докато ми беше цялото следване – 6 години, работех като нощен санитар в мъжкото психиатрично отделение на „4-ти километър”. След това в детска психиатрия. Големият ми страх е, че тръгна ли да правя такъв филм, материята е толкова сложна, толкова деликатна, че е много опасно да се отиде в клишето, с което във филмите се представят психиатриите. Освен това винаги го има рискът да се злоупотреби с тази тематика. Психично болните хора са болни като болните от язва или ревматизъм. Те страдат също като тях. Те не страдат по начин, по който киното обича да ги пресъздава и показва. При 97% от случаите като има психиатрия във филм, обикновено е или клише, или злоупотреба. Много е опасна темата, лесно се влиза в бутафория.
– Има нещо интересно като статистика. Всички държави окупаторки имат режисьори и филми носетил на оскари. Само ние още си нямаме. Пожелавам Ви го.
– Благодаря.
Негов приятел прави разследване
При какви обстоятелства умира Николой Николов остава загадка и до днес. Отговорите се опитва да намери Стефан Здравков, негов познат и съавтор на книгата „Мъртвият не ни е вече враг”.
„Николай Цеков Николов е бил по мое време, когато аз съм учил в гимназията в Мездра, просто един ученик. Дошъл от с. Бъркачево, оставил своята селска торбичка и влязъл в училището. Не мога да кажа, че ние сме били дълги години приятели. Мога да кажа само, че сме били едни добри познати. В гимназията бяхме силни по футбола и заедно ритахме или играехме баскетбол. По-късно и той отива в казармата, и аз отивам в казармата. Само че аз една година по-рано, а той точно една година по-късно, за да може в 68-а година аз вече да бъда студент първи курс, а той вече заминал за Прага. Тогава по радио София най-напред разбрахме, че група армии от т.нар. Варшавски договор са извършили инвазия или десант и са окупирали Чехословакия.
Едва вече на 12 септември докараха със самолет тялото на това момче и аз тогава установих по некролога, че всъщност това е един мой добър познат. Погребаха го в родното му място. Тогава там беше издигнат един приличен паметник в центъра на селото с бронзова глава, която сега липсва”, разказва Здравков. Той посещава мястото, където са лагерували българските войници. Версиите за смъртта на Николов са разнопосочни. В една от тях се твърди, че за 9 септември българските войници са получили парични награди и Николов е отишъл да се почерпи, след което е изчезнал. В друга версия има намесена жена. Стефан Здравков се опитва да опровергае всичко това:
„През цялото това време нашите войници са лежали с шинелите и едно наметало в самите окопи. Те охраняват летище Розине. Там, на десетина крачки в кукуруза, е била тяхната постоянна войнишка тоалетна. Предполага се, че точно така е било. Той е отишъл до тоалетната в кукуруза, тримата души са се хвърлили върху него. Дали веднага са го убили, вероятно не, защото има изстрел с пистолет. Това явно е станало някъде много далече, но те там са го оставили в безсъзнание. Натоварили са го на някаква кола и на 30 км от летището са го захвърлили в една млада елова гора. Там е и неговият паметник”, обяснява Здравков.
Петър Бойчев
