За любителите на поезията „Втора кожа” от Катерина Стойкова ще бъде истинско откритие. Не е лесна поезия. Чете се бавно, на пресекулки. Не е сред книгите релаксация, които бързо преминаваш. Скалпел, изследване. Много болка, трудно се понася от неподготвен човек. Сонда, изследване на тип съществуване, което сме долавяли от дистанция. Детето редом с насилието на бащата. Унищожаването на майката. Разкъсаната, преобърната детска и недетска любов. Травмите от невръстната безизходица, превърнати в автоагресия, метастазите им в живота, когато детето вече не е дете. Вътрешно себеразголване, не особено познато в нашата литературна традиция. Трудно е да се каже дали емоционалните удари са автентично преживяно, или са фикция. Силата и лаконизмът внушават, че такава енергия не се съчинява. И в това е парадоксът на литературата – в симбиоза измислицата става по-достоверна от реалността. Книгата разглобява съставките на българ
ския манталитет. И за да го сглобиш обратно, трябва да се замислиш как патриархалните митове – от щастието и нещастието ни слепват като човеци. Метафората за терасата (не е зазиданият балкон на Далчев), а притегателен ужас, отхвърлящ и дълбоко обвързващ с травмата. Формалното майсторство – смес от есеистични фрагменти и поетични структури, изградени с вътрешни рими и звукописни съзвучия, правят поетичната тъкан пулсираща и непредсказуема. Предизвикателство за истинските ценители на поетичното изкуство.
