Президентът Тръмп е обсъдил със своя съветник по националната сигурност и с шефа на Пентагона евентуален нов военен удар срещу режима на Асад в Сирия в отговор на съобщенията за продължаващо използване на химическо оръжие от сирийските правителствени сили. Новината е от тази седмица, но в нея все пак се уточнява, че решение за действие не е взето. Засега. Макар че отдавна имат военно присъствие в Сирия, американците удариха само веднъж силите на Асад – през април м.г., като поводът отново бе използването на химическо оръжие от режима в Дамаск.
Въпросът за целите и продължителността на американското военно присъствие в Сирия стана особено актуален, след като в края на миналата година „Ислямска държава“ на практика бе разгромена и загуби почти всички територии, които контролираше. Оглавявайки голяма коалиция, САЩ нанасяха предимно въздушни удари срещу терористичната организация, като ползваха бази в съседни на Сирия държави.
Към днешна дата на сирийска територия има около 2000 американски бойци които действат в пустинята на изток от р. Ефрат – неофициалната демаркационна линия, на запад от която са разположени правителствените сили и техните съюзници. Заедно с военните в Сирия има неголям брой американски цивилни съветници, които подпомагат изграждането на местно самоуправление в районите, отвоювани от „Ислямска държава“. Основната сухопътна бойна сила, подкрепяна от Вашингтон обаче е армията на Сирийските демократични сили, в която има арабски сунитски части, но преобладават кюрдските отряди.
По официални данни между февруари 2014 и февруари 2017 г. за военните операции на САЩ в Сирия са изразходвани между 3 и 4 млрд. долара. За 2017 г. поддръжката на местните антиправителствени групировки е струвала на Вашингтон $430 млн., а за 2018 г. за тази цел са поискани $500 млн. В добавка, от 2012 г. досега USAID и други правителствени агенции на САЩ са предоставили $875 млн. за подпомагане на районите, контролирани от проамериканската опозиция в Сирия. Но най-големият дял от средствата, похарчени от американците в изтерзаната арабска държава, са хуманитарна помощ, преминала по каналите на ООН – $7,7 млрд. Така общите военни и хуманитарани разходи на САЩ за Сирия през последните 4 години превишават $12 млрд. – огромна сума, в пъти по-голяма от това, което е похарчила Русия в своята сирийска кампания например.
Но парите никога не са били проблем за американците, въпросът е, че техните инвестиции за военни и хуманитарни операции в Сирия засега нямат кой знае каква политическа възвращаемост
Най-общо целите на сирийската стратегия на Вашингтон могат да бъдат подредени в пет групи: 1. Разгром и недопускане на възраждане на „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“ на сирийска територия; 2. Приключване на конфликта с мирен процес, по възможност без участието на Асад; 3. Намаляване на иранското влияние в Сирия; 4. Връщане на бежанците; 5. Унищожаване на химическите оръжия в страната.
От тези пет цели засега, в общи линии, е постигната само първата. Поддържането и екипирането на местни сили е средство за борба срещу възраждането на „Ислямска държава“ в Източна Сирия, но не е ясно дали тези местни отряди някога ще станат самоподдържащи се, или скоро след оттеглянето на американците ще се разпаднат, какъвто е горчивият опит от съседен Ирак, а до голяма степен и от Афганистан.
Целта за смяна на режима в Дамаск е прокламирана още в началото на конфликта, но администрацията на Обама не се реши да удари Асад директно с военна сила, а след идването на руснаците това на практика стана невъзможно, освен ако не става дума са съвсем изолирани наказателни акции по конкретен повод като тази от април м.г.
Няколко кръга от Женевските преговори не доведоха до напредък в търсенето на политическо решение на сирийската криза, а междувременно Русия се стреми да изгради собствена преговорна пътека чрез т. нар. Астанински процес (по името на казахстанската столица Астана). Дори и нещата да бъдат доведени до провеждането на избори в Сирия, за американците това не е приемливо решение, защото за тях в основата на сирийския конфликт е липсата на върховенство на закона и на отчетност в една страна, управлявана с брутални диктаторски методи. В това отношение Вашингтон е в безизходица – от една страна, е ясно, че с 2000 войници на терена властта на Асад не може дори да бъде разклатена, а от друга – бунтовническите групировки също не вдъхват надежда, че биха могли да управляват демократично, ако дойдат на власт.
Ограничаването на иранското влияние в Сирия и Ливан засега също е в сферата на пожелателното мислене. Теоретично контролът над Източна Сирия и границата с Ирак прекъсва сухопътния коридор Иран–Ирак–Сирия–Ливан, но иранците, като че ли нямат нужда от него – те ползват летището в Дамаск, за да доставят директно в Сирия бойци и военна техника. Всъщност един от най-сигурните резултати от сирийски конфликт е неимоверното засилване на иранското влияние – както пряко, така и чрез „Хизбула“ и други проирански въоръжени милиции, участващи във войната. Режимът на Асад става все по-зависим от Техеран и това е един от аргументите на американската администрация да иска затягане на разхлабения през последните 2–3 години санкционен обръч около Иран.
Няма изгледи и за скорошно връщане на бежанците. Домовете на много от тях са разрушени, а също и комуналната, икономическата и образователната инфраструктура. В Западна Сирия продължават да се водят тежки сражения, а източната част на страната, където американците имат известен контрол, и преди войната бе слабо населена.
Темата за химическите оръжия на режима на Асад е особено болезнена. Сирийските власти категорично отричат, че ги притежават и използват, но американците са убедени в противното. В тази ситуация Вашингтон опитва да наложи някакво наказание на Асад чрез Съвета за сигурност на ООН, но Вашингтон няма никакъв шанс да пробие руското вето. Нещо повече, по този въпрос в подкрепа на Дамаск към Москва може да се присъедини и Китай.
В реч в Станфордския университет от средата на януари т.г. държавният секретар Рекс Тилерсън заяви, че САЩ нямат намерение да се изтеглят от Сирия, напротив – ще разширят своето присъствие. Параметрите на това засилено присъствие обаче са неясни. Със сигурност единствената планетарна суперсила не би си позволила да отсъства от сцената на най-драматичния и може би най-важния военно-политически конфликт в съвременния свят, но американците нямат възможност да го моделират по свой вкус. Пречи им както слабото и некомпетентно лидерство на Тръмп, така и силната въвлеченост в сирийската криза на Русия и на мощни регионални играчи като Иран и Турция, които бранят свои дългосрочни и важни геополитически интереси. Опарени от опита в Афганистан и Ирак, САЩ нямат намерение да използват пълния потенциал на страховитата си военна машина, а после да се захващат с държавно строителство след смяната на режима в Дамаск. Така че реалистичната цел на Вашингтон в Сирия е да демонстрира присъствие, да сдържа иранците и руснаците, да не се скара фатално с Турция заради кюрдите и да не позволи да бъдат застрашени неговите регионални съюзници Израел и Йордания.
