Мнозина си представят разузнавача като човек сянка – да се слива с природата около себе си, в тъмното да използва всяка подробност от релефа за съюзник и прикритие, за възможност да надделееш над опасността. Сержант Митко Пеев е командир на разузнавателна група от 4-ти механизиран батальон към Единния център за първоначална подготовка в Плевен. Обучава и ръководи снайперисти, чисти разузнавачи и механик-водачи на верижни машини. Родом от Димитровград, преминал е за кратко през Военноморското училище. Надявал се да остане цивилен, но полека-лека перипетиите така го свързали с армията, че изцяло се отдал на военното си призвание. А то му предлага опасности – на мисиите, където е бил, според него не липсата на страх, а осъзнатото му овладяване е ключът да успееш, да оцелееш и намериш смисъла. А с това и да уловиш красотата на живота. Хобито му изцяло олицетворява характера – сам сред природата, ако не непременно там, където не е стъпвал човешки крак то поне на места, където присъствието на
човека е рядкост, труднодостъпни и укрили загадъчност, неочакваност.
За себе си казва – на първо място съм рибар. Малко луд. Ловя най-вече по диви естествени водоеми – реки и блата. Дънен риболов практикувам през лятото – най-вече за сом, с плувка търся през есента, зимата и пролетта по реката речен кефал и мрени…
Имало ги в плевенския район по реките Вит, Искър, Дунав. А сега след разговора ни отива да се приготви – на следващия ден е на риболов по р. Осъм. Лови сам, рядко ходи с приятели – по-скоро да им покаже мястото, където подобно на него да усетят тръпката на дивото място и да хванат мечтаната риба. „Обичам да съм сам сред природата. Понякога водя сина на запалващ риболов – с по-малки рибки.” Но в повечето случаи излиза сам рано сутрин, а после остава и цялата вечер. Местата, на които ходи, са неблагоприятни за жена му и сина – реки, блата с много комари и други насекоми. Дивата и ес
тествена природа го увлича, безлюдните места осигуряват тишина, така необходима за рибата, която е набелязал да улови.
За неговия тип риболов на първо място залага на късмета. Или както се изразява: който има слука – хваща, който няма – хваща едно голямо Няма. Но късметът идва и с майсторлъка .
Не разчита толкова на ароматите и миризмите, с които мнозина обработват стръвта. По-важни са точните такъми и правилната стръв за всеки сезон време, за всяка отделна част от реката. „Чел съм книги, но и в интернет има достатъчно информация от дълголетния опит на стари рибари. Опитвам да попивам от всички, накрая си изграждам свое мнение…”
Сонар не използва. Според думите му този уред по издайнически начин те улеснява: лесно е рибарят да знае, че под този камък има риба. „Същата работа е, ако съм ловджия – да гръмна прасето на комшията, – казва сержант Митко Пеев. За мен риболовът е надлъгване с рибата – първо да я намериш, да видиш дали е там без високотехнологични спомагателни средства. Слуката е да успееш да откриеш правилното място, да уцелиш правилната стръв и да хванеш точно търсената риба…”
Той търси трофейни екземпляри от избрани от него видове. От дънния риболов предпочита сомовете –
най-големият му улов е 20-килограмов сом
измъкнат от р. Марица преди 5 години. Но него хванал на воблер с изкуствена примамка – малка изкуствена рибка. Той владее добре спининговия риболов с изкуствени примамки. Другата му тръпка е т. нар. блатна пъстърва, или лин (по учебниците). Намира я тук около Плевен в старите корита и блата на реките. Според него тя е най-трудната за ловене. Принуждаваш се да не спиш, става сутрин рано – в 3 и половина, 4 ч вече е застанал на мястото. За да улови трофейни екземпляри от 2 до 3 кг, се налага да пази абсолютна тишина. Така е успявал да улови пъстърви, които даже ги няма и в рекордите.
– Не съм привърженик на платени водоеми, където култивират рибите да растат до почти неограничен размер, като надхвърлят естествените си пропорции. Ловил съм риби, по-големи от рекордите, които са описани в българската акваристика, но не съм публикувал снимките. Имам ги снимани с телефона и на кантара, включително. Опитвам се да запазя анонимност, за да не се разконспирират моите места. Ловя на места внимателно подбирани и резултатът наистина не закъснява. Много си харесвам нашата българска природа – тези места, където почти не стъпва човешки крак.
Отблъскват ме култивираните водоеми
а също и урбанизираните градски тип места, където има 20 коли и навалица. У нас дивите места са рядкост. Чак човешки крак да не е стъпвал – трудно биха се намерили днес, но се случва да попаднеш на диви дотолкова, че катеричката от дървото слиза до раницата и започва да търси ядене в нея. А ти стоиш на 2 м и тя не се плаши.
На въпроса ми къде са тези места, отговоря загадъчно, почти като разузнавач, попаднал на чуждо място: „Едното е в близост до гр. Троян. Не казвам къде е, за да не го направя популярно. Навалицата с апетита си унищожава и удоволствието от тишината, и плаши рибата…”
