Преди Пърл Харбър писателят Джон Стайнбек гледа на войната по един абстрактен, чисто художествен начин. Описана в книгата му „Отломки от морето на Кортес“, тя е определена като „Диагноза Homo Sapiens”, сравнима само с инстинкта на раците да се бият, веднага като се срещнат. „И може би”, добавя той, „нашият вид най-вероятно няма да се откаже от войната, докато не настъпи някаква психическа мутация, която засега няма изгледи да се прояви у човека.”
През 1941 г. Стайнбек се съгласява да напише книга (Bomb away) за екипажа на бомбардировач, използвайки своя литературен талант, за да изработи ръководство за обучение за ВВС. Стайнбек присъства на тренировките на екипажите, лети с тях и научава много за бомбардировките. Впоследствие ще заяви: „Историята на екипажа на един бомбардировач представлява патриотична ода за смели мъже и летящи машини”.
Когато американският президент Франклин Рузвелт обявява войната за световна, Стейнбек вече нито може да остане безразличен, нито пък иска да бъде. Всички американци, включително и този писател в разгара на силите си, вече спечелил международно влияние, ще се превърнат в част от усилията за победата. Навършил 40 години и прехвърлил войнишката възраст, определян от мнозина като „комунист” и „нелоялен” към страната си заради своите произведения, той грабва брезентовия сак с пишещата си машина (плюс четири бутилки уиски) и отпътува за фронта.
През 1943 г. е назначен като военен кореспондент на „Ню Йорк Хералд Трибюн” и отразява бомбардировките над Лондон и военномрските маневри в Средиземно море.
Носител на „Пулицър”, Стайнбек е
посрещнат на нож от ревнивите си колеги
журналисти. Описва ги като „любопитни, луди, но все пак отговорни”. Някои от тях се противопоставят на появата му на техен терен. Тъй като не се съобразява със сроковете, поставяни му от редакторите, конкурентните медии обявяват работата му на фронта за „спукана”. Фактът, че Стайнбек получава огомни хонорари от продажбите на романите си и филмовите им адаптации, изостря ревността на новите му колеги. Те години наред са се трудили раболепно, спазвали са сроковете и са подостряли перото си. И изведнъж се появява Стайнбек, който, видите ли, е дошъл да вдигне нивото и да им стъжни живота.
По време на войната писателят не престава да твори и литература. Написва романа „Луната залезе“ за съпротивата в малък град, окупиран от нацистите. „Свободните хора не започват война“, пише Стайнбек, „но веднъж озовали се във война, те се борят, за да се защитят… Свободните хора винаги печелят войните“. Почти веднага книгата е филмирана. Приема се, че неназованата в книгата държава е Норвегия, а окупаторите са нацистите и през 1945 г. Стайнбек получава Медал на свободата от норвежкия крал Хакон VII за литературния си принос към съпротивителното движение.
Стайнбек работи и със Службата за стратегическо планиране (предшественик на ЦРУ). По време на войната придружава отрядите на Дъглас Феърбанкс Младши и Бич Джъмпърс, които извършват операции срещу немските острови в Средиземноморието. Някои от материалите му от този период са издадени в документалния филм „Имало едно време една война“, който ще види бял свят едва през 1958.
Преразглеждайки по-късно репортажите и литературното си творчество от Втората световна, Стайнбек изненадващо
ще нарече собствената си военна кореспонденция „невярна”
„Може би най-трудното в писането е просто да се каже истината за нещата, както ги виждаме”, отбелязва веднъж. Известно е, че е унищожил най-малко четири завършени ръкописа на романи, защото не отговаряли на безкомпромисния му стандарт за честност. „Ох, много неща се случиха, но аз не казах истината за тях така, както я знам”, пише в писмо до своя издател, като се позовава на една от тези неуспешни книги, която по-късно ще се превърне в шедьовъра „Гроздовете на гнева”.
През 1943 г. Стайнбек участва в десанта в Сицилия и Салерно, а по-късно и в Северна Африка. Въпреки капитулацията на италианското правителство през септември с. г. германците продължават упорито да се съпротивляват. При нахлуването в Италия Стайнбек успява да се включи в отряда за специални операции на британските командоси. Целта им е да заблудят врага с внезапни нападения и да унищожат комуникационните му системи, придвижвайки се по вода с малки моторни лодки. Командир на звеното е споменатият Дъглас Феърбанкс Младши, холивудска филмова звезда.
Стайнбек открито симпатизира на очарователния, харизматичен Феърбанкс. Като заблуждава германците да вярват, че звеното му е част от по-голямо формирование, Феърбанкс и неговият екип отвличат вниманието на врага от главните военни действия. Независимо дали използват моторни лодки, или правят изненадващи кацания, командосите постигат изненадващи резултати. По-късно става ясно, че цяла германска дивизия е била измамена, че главният десант в Италия ще се проведе на север от Неапол, а не в Салерно.
Стайнбек сам става командос
Кореспондентите по време на войната се идентифицират с отличителни знаци и обикновено следват хода на битките. Стайнбек скъсва значката си, а възхитеният Феърбанкс по-късно ще си спомни, че жестът му е спечелил уважението на командосите. Заловен от германците заедно с тях, писателят лесно би могъл да бъде екзекутиран.
Няма доказателства, че Стейнбек е стрелял с оръжието си или е убил някого по време на войната. Всички съмнения, които е изпитвал за собствената си смелост, сега са минало. Вижда смъртта със собствените си очи, брутално преживяване, което чувствителният калифорниец дълго ще помни. На 20 септември 1943 г. той пише на съпругата си: „Извърших неща, които трябваше да направя, и не мисля, че някакви вътрешни подбуди ще ме накарат да ги извърша отново”.
Стайнбек се връща от войната с множество рани от шрапнели и психологическа травма. Лекува се, както винаги, чрез писане. Написва сценария за „Спасителен пояс“ (1944), режисиран от Алфред Хичкок и заедно със сценариста Джак Уагнър „Медал за Бени“ (1945) – история за пайсаносите от Тортила Флет (потомци на индианци и мексиканци, живеещи на западния бряг на САЩ по хълмовете над залива Монтерей), които отиват на война. По-късно моли
името му да бъде премахнато
от финалните надписи на филма, защото смята, че финалната му версия съдържа расистки оттенък.
Стайнбек се стреми да не забравя войната и редовно носи шапката си на британски военноморски офицер. През 1960 г., докато обикаля САЩ, за да напише „Пътешествие с Чарли”, слага шапката, докато пътува покрай Атлантическия и Тихоокеанския бряг. Това е неговият начин да отдаде почит на загиналите мъже.
През 1966 г., вече Нобелов лауреат, Стайнбек ще прекара няколко месеца във Виетнам като военен кореспондент за в. „Newsday”. Но това, което следва, е несигурен опит да открие някакъв смисъл в тази война, в която взимат участие и двамата му синове.
