От Древна Гърция и Рим армиите са използвали кучета – и по време на бой, и за разузнаване. При спартанците преди факлоносците винаги са бягали кучета, които предупреждавали с лай, че противникът е наблизо. Бдителността на четириногите войни спасила гр. Коринт. Цар Филип Македонски наемал кучета пазачи, особено в гористи местности. Римските войски също ги използвали за нощни пазачи. В Средновековието французи, испанци и италианци поддържали цели „роти” кучета, които не само служели като „часови”, но участвали и в бойните действия. Наполеон пък е първият, който награждава кучето Мустак с орден – защото в битката при Аустерлиц изиграло изключителна роля при опазването на знамето на полка.
В Първата световна война кучетата се използват основно като куриери и „свързочници”. Тяхната роля прекрасно се описва в едно възвание, разпространявано в Германия между 1914 и 1918 г.:
„Граждани, дайте своите кучета на Отечеството!
По време на жестоките боеве на англо-френския фронт информацията между щаба и предната линия войски се доставя по-бързо и по-надеждно въпреки силния артилерийски обстрел. По този начин успяваме да съхраним живота на стотици войници, тъй като кучетата отлично изпълняват техните задачи. Важните оперативни донесения се доставят навреме където трябва. Въпреки очевидната изключителна полза от кучетата куриери все още има стопани, които не дават своите кучета за помощ по време на война. Подходящи породи са овчарки, добермани, териери, ротвайлери, леонберг, нюфаундленд, санбернар, дог и такива, получени при кръстоска на изброените. Кучетата трябва да бягат бързо, да са в отлично здраве, не по-млади от една година и високи най-малко 50 см. Животните ще бъдат обучавани от отлични специалисти и ако останат живи, ще бъдат върнати на стопаните им. Кучетата се предоставят на армията безвъзмездно.”
В
германската армия до Първата световна война във всеки батальон е имало по 10–12 кучета, не по-малко от две в рота. Обучението им се възлагало на офицер, който имал на подчинение необходимото количество войници кучкари.
Дресировката била изключително професионална и трудна и продължавала цели 7 месеца. През това време били държани в закрити помещения на каишка. Чак след като завършела тази „казарма”, кучето можело да иде на фронта.
„Униформата” на четириногия войник била кожен нашийник с метален жетон отвътре, на който били изписани името на поделението и номера на ротата. Към нашийника се прикрепвала кожена чанта или метална кутийка, когато кучето куриер пренася важна военна информация.
Добре подготвеното куче трябвало да пробяга един километър за 3 до 5 мин, дори когато преминава препятствия като реки. Известни са случаи, когато кучета са доставяли информация на 20 и повече километри, а и такива „отличници”, които са правели по 30 доставки на ден .
После кучето боец трябвало да върне веднага обратно доставката. А най-добрите оставали на мястото, което му се каже, без да мърда оттам, докато не му заповядат.
Кучетата куриери ловко се провирали през труднопроходимите местности и практиката показала, че много малко от животните не изпълнявали поставените задачи. Понякога се случвало те да изпитват страх от силните изстрели, но и можело да се преодолее със съответна подходяща дресировка.
Добре обуче
ният пес куриер по време на силен артилерийски обстрел влизал в окопа – и чак когато залпът спира, той излиза от убежището и продължава към изпълнението на задачата.
В края на Първата световна война в германската армия имало 20 000 кучета куриери.
В годините на Втората световна война кучетата се използват масово и в Червената армия. На служба са били взети около 60 000 породисти и улични кучета. Четириногите помагали на хората на всички фронтове – търсели мини, вадели ранените от развалините или ги теглели от бойното поле. Понякога ги използвали и като камикадзета – кучето, овързано с взривни материали, се хвърляло под танка и загивало.
През есента на 1941 г. по време на битката при Москва фашистки танкове тръгнали да атакуват съветската фронтова линия, но се върнали, след като видели глутница втурнали се към тях кучета. Страхът им бил основателен – кучетата взривявали танкове.
Общо през годините на войната кучетата взривили над 300 германски танка, или цели две танкови дивизии. Зимата с шейни, а лятото с малки колички те доставяли на фронтовата линия боеприпаси, а обратно връщали ранените. Всяко куче замествало трима-четирима санитари. Общо кучетата извозили от бойното поле над 600 000 души. Когато санитарите не можели да се доберат до ранените заради тежкия обстрел, кучетата се промъквали и му носели аптечка.
През годините на войната кучетата свързочници доставили над 20 000 доклада, опънали около 8000 км телефонни линии там, където никой войник не можел да мине.
С помощта на кучета били разминирани над 300 големи градове. В досието на едно коли на име Дик е записано: „Призован на служба от Ленинград и обучен да търси мини. През годините на войната е намерил над 12 хил. мини, участвал в разминирането на Сталинград, Лисичанск, Прага и други градове“. Най-големия си подвиг Дик извършил в Павловск, където час преди избухването намерил бомба с тегло от два тона и половина с часовников механизъм, скрита в основите на двореца. Кучето ветеран доживяло до дълбока старост и било погребано с военни почести.
Независимо от безбройните подвизи на четириногите бойци по време на войната единственото куче, получило медал „За бойни заслуги“ станала овчарка на име Джулбарс. В последните години на войната тя открила 7
468 мини и 150 снаряда, участвала в разминирането на дворци по Дунава, замъци в Прага и катедрали във Виена. Собственичката на Джулбарс се казвала Дина Волкац. Още преди войната тя станала инструктор на служебни кучета в родния си град Харков. През 1941 г., когато е едва на осемнайсет години, я изпращат в Централното училище за инструктори на кучета да обучава войници. Получава военно звание младши лейтенант и започва да работи. След като си избрала куче, Дина го показала на своя началник. Джулбарс бил толкова грозен, че началникът само измърморил: „Не можа ли да намериш по-скапано куче? Кажи ми по какви признаци го избра?“ – „По очите“, отговорила Дина сериозно.
В края на войната Джулбарс бил ранен и не успял да участва в Парада на победата. Маршал Рокосовски информирал Сталин за това и той наредил кучето да бъде пренесено през Червения площад в неговата собствена куртка. Овчарката носел Александър Мазовер, на когото било позволено да не спазва маршовата стъпка и да не отдава чест – единственото му задължение било да пази един много ценен боец от 14-а щурмова инженерно-сапьорна бригада.
