По време на война Църквата прилага епитимия – своеобразно наказание към тези, които са убивали
В руската армия съществуват т. нар. „десантни свещеници“. Те са десетина човека, които активно участват в сбора на свещениците в Рязанското висше военновъздушно десантно училище. Част от тях имат опит в Косово и Чечня. За тяхната смелост и отдаденост на служението се носят легенди.
За нас най-важното е да сме там, където е нашето паство, и ние сме длъжни да бъдем заедно с него, разказва един от военните свещеници. Оказва се обаче, че участието на свещеници и въобще – на църквата във военна среда, никак не е новост, нито пък е някаква екзотика, напротив, това си има дълбоки традиции и историята го доказва по един напълно адекватен и обясним начин, от непосредствената практика.
По време на Втората световна война се наблюдава противопоставяне между духовенството на Руската православна църква и официалната държавна власт в СССР. Църквата е изваждала и привеждала пред народа факти, свързани с църковния живот в Съветския съюз и гоненията срещу нея и срещу вярващите християни. Тя ги е призовавала да се борят срещу болшевишката власт. Тогава изключително активно се развива кампанията по поддръжка на нацистите. Имало е дори уникални молебени за победа на немците над съветската власт. Така се е приемало, че църквата има изключително важна роля във войната и в оформянето на общественото мнение в СССР по какъвто и да било важен въпрос. Това най-вече се наблюдава в действията на Московската патриаршия на територията на днешна Беларус.
Самите свещеници чрез проповед са мобилизирали населението да излезе на въоръжена съпротива срещу властта. Това е била една от основните теми в проповедите в храмовете. Свещениците, които са служили в т. нар. Беларуска църква, са пропагандирали въоръжена съпротива от страна на местното население.
Ето я връзката на Църквата с военните в онези години, макар и тази връзка да е само едно изкривено начало. Съществуват дори призиви да се организират партизански отряди, които да се присъединяват към немците. Когато немците навлизат в СССР, тези духовници са взети от нашествениците в техните части, защото те са били руснаци и са могли да извършат много силна проповед, чрез която да подпомогнат събарянето на властта имено от народа. Така се е целяла една откровена контрареволюция. 
Илюзията обаче е, че немците идват едва ли не като освободители на тези земи, което далеч не е така въпреки опитите да се представи навлизането в тези територии като опит местните хора да се спасят от болшевиките и тяхната власт.
От дълбока древност ние виждаме, че по време на война с армията са вървели и свещеници, защото войникът е човек, който също има религиозни нужди и потребности. Тези военни свещеници, т. нар. капелани, не са с военните части само за да опяват починалите.
Свещеникът трябва да се моли, но не и да се сражава. Битките са за войните, църквата може да благославя воините като защитници на родината, но не участва в проливането на кръв, защото убийството на човека е грях. Църквата приема войната, която в определени случаи е позволена, но прилага епитимия – своеобразно наказание към тези, които са убивали.
Очистването от този грях става чрез покаяние, въпреки че това действие може да е било със защитна цел и да е извършено по църковно допущение, но все пак то е човекоубийство. Разкаянието тук е задължително, без значение на мотивите. В старозаветната църква това очистване при убийство е ставало чрез жертвоприношение или ако е от нечистота – чрез поръсване с вода, в която е пуснат изгасен въглен, който е горял под жертвопринесена рижа юница. Тези обичаи са предвидени от Моисей по снизхождение.
Когато кръстът се сблъска с петолъчката
В Русия църквата никога не е била послушна и незабележима, тя винаги е била голяма обществена сила. Когато през 1917 г. болшевиките вземат властта, св. патриарх Тихон , който същата година е избран, излиза с остро обръщение към властта.
По-късно патриарх Сергий притъпява тона и официално признава болшевишката власт в държавата. Тогава именно църквата се отказва от традицията на руската имперска власт. Руският патриарх Тихон е възприемал себе си като защитник на руския народ и заместител по нужда на императора и на имперската институция. Това е точно по формулата, както вселенският патриарх е бил заместител поради фактическа липса на василевса на Византия. Тук отново се вижда по-особеният статут на Руската църква, която се нагърбва с държавни дела по същество, когато това е неизбежно и оттук съвременната военна подготовка на свещеници в лоното на Московската патриаршия не е нещо необичайно и екзотично, а е продукт на особения статут, който патриаршията си е извоювала през годините на болшевишката власт и особено във военните години.
Баланс на търпимостта
Един от първите въпроси, който възниква, е, ако православието е доминиращата религия в страната, все пак има и други вероизповедания, представители на които служат в армията и те не могат да бъдат задължени по никакъв начин да изпълняват християнската обредност. Един поглед в историята отново може да ни даде регламент за решаване на подобен казус.
Със Заповед № 29 от 1880 г. във Военното ведомство се предписва всички войници с християнско вероизповедание да изпълняват обреда на изповеданието и Светото причастие. Офицерите, които се намират в отпуск или командировка, са длъжни да извършват обреда на говеенето, там където се намират, а друговерците – в църквите от своето изповедание. Става въпрос за служещите в армията мюсюлмани. За тях военният министър с Циркуляр № 149 от 1880 г. разпорежда да не се заставят долните чинове мохамедани да снемат шапките си на обща молитва преди обяд, тъй като това е противно на техния религиозен закон.
Нормативната уредба
Наред с военния закон в зората на администрирането на военните свещеници, в който е отделена специална глава за военното духовенство, Светият синод също изработва и одобрява свои документи за дейността на гарнизонните свещеници.
В Циркуляр № 70 от 1891 г. и Писмо № 210 от 20 март същата година до военния министър се посочва, че по представление на Военното министерство гарнизонните свещеници се назначават от епархиални началства и във всичко, що се касае до изпълнение на свещеническите им обязаности, се подчиняват на епархиалните архиереи и на техните наместници.
На длъжността гарнизонен свещеник следва да се назначат само лица, които при безукорно поведение са свършили с успех духовното училище и могат с достойнство да изпълняват тази длъжност. Дава им се право да извършват безпрепятствено църковните си треби. При отслужване на Божествена литургия или друго чинодействие в църква гарнизонните свещеници са длъжни да уведомят предварително местните духовни власти и се сдобият с тяхното благословение.
