Времената на Студената война от втората половина на миналия век обаче не са се върнали, макар че на пръв поглед сега наблюдаваме същото – конфронтация между два геополитически полюса с центрове във Вашингтон и Москва.
Разликите обаче са по-съществени
Първо, по време на Студената война ставаше въпрос за тотален геополитически и идеологически сблъсък между два блока, които обхващаха целия свят. Второ, силите на тези два блока бяха сравнително равностойни. Днес светът въобще не е двуполюсен. Освен Русия и евроатлантическия Запад на сцената са и Китай, Индия, Бразилия и други по-малки сили, които въобще не се чувстват длъжни да гравитират около Вашингтон или Москва и никой не може ги принуди да го правят. Освен това конфронтацията отдавна е загубила своя идеологически компонент – навремето Кремъл предлагаше или направо налагаше универсална идеология – комунизма, която беше привлекателна за редица новопоявили се държави в Азия и Африка. Днес Путин акцентира върху консервативните ценности и православието, но колцина са православните по света.
Най-очевидната разлика между годините на Студената война и нашето съвремие обаче е крещящото неравенство на силите между Русия и Запада, което наблюдаваме днес. През 1980 г. например населението на СССР е по-голямо от това на САЩ и дори ако към американците добавим Западна Европа, Япония, Канада и Австралия, то жителите на Съветския съюз и източноевропейските му сателити са едва два до три пъти по-малко. По това време брутният вътрешен продукт на САЩ е само два пъти по-голям от този на СССР, а чак до 70-те години на миналия век има паритет между военните разходи на двете суперсили.
Каква е ситуацията днес? Населението на Русия е 147 млн. души, американците са 327 млн., а техните съюзници от Европейския съюз – 512 млн. Диспропорциите в икономическото развитие са още по-драстични. Брутният вътрешен продукт на Русия за 2017 г. е $1,47 трилиона, на САЩ – $19,36 трлн., а на ЕС – $17,11 трлн. Т.е. – дори без да броим верните американски съюзници Япония, Южна Корея или Канада, икономиката на Запада е поне 25 пъти по-голяма от руската. Мислите, че Русия може да компенсира с по-големи военни разходи? Не, не може, армията е скъпо удоволствие, а бюджетите за отбрана по принцип са пряко свързани с реалната икономическа мощ. И наистина, днес американците харчат за военни нужди 9–10 пъти повече от Русия, а ако добавим и техните съюзници, разликата ще надхвърли 15 пъти.
Въпреки разликата в тегловите категории острата конфронтация между Русия и Запада е неоспорим факт. Отстъпвайки в демографски, икономически и военен план, Москва може да разчита на едно основно оръжие – асиметрията. По ирония на съдбата руският президент
Владимир Путин е майстор на спорта по джудо –
надпревара, в която тегловите категории нямат особено значение, а майсторите умеят да използват силата и инерцията на противника. Русия се възползва от по-добрите възможности да концентрира силите си, от единоначалието при вземането на решения и от естествените слабости на демокрациите, за да се превърне отново в незаобиколим фактор на международната сцена, а в последно време и в основен опонент на Запада, макар че, ако имаме предвид демографската и икономическата мощ, тази роля повече приляга на Китай.
Съзнавайки колко много отстъпва на Запада, Русия не се стреми да се мери с американците по военно присъствие в най-различни точки на земното кълбо, нито пък с европейците на полето на икономическата и политическата интеграция – около Москва има едно хлабаво обединение, наречено Евразийски икономически съюз, но освен Русия то включва 3–4 икономически и военни дребосъци, които въобще не влияят на съотношението на силите в глобален план. Путин нанася добре премислени редки удари на малко места – Крим, Донбас, Сирия. Още по-важни обаче са диверсиите срещу единството и стабилността на Запада. За тях не са нужни нито ракети, нито много пари, а оръжия от арсенала на т. нар. хибридна война – шпионаж, пропаганда, опити за направляване на общественото мнение чрез маркетингови технологии.
Но дори и в полето на хибридната война мощта на Русия е силно преувеличена. Очите на страха са големи и сянката на Кремъл понякога се привижда и зад някои естествени кризисни процеси в западните демокрации.
Това, което направи потресаващо впечатление
и до голяма степен преобърна представите за геополитическите контури на съвременния свят, са две събития от последните две години – изходът от британския референдум за излизане от Евросъюза и избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Те съвпаднаха със засилената активност на руската пропаганда в САЩ и Европа и мнозина приписаха провала на Хилари Клинтън и на проевропейските сили във Великобритания на Кремъл. След това дойдоха изборните успехи на крайнодесни популистки партии в Австрия, Германия и Италия, а преди месец – и скандала с митичната фирма за политически маркетинг „Оксфорд Аналитика“, която уж преобърнала вота на колебаещите се избиратели в САЩ и те пуснали бюлетина за Тръмп. Всички тези твърдения обаче са огромни преувеличения, които се базират само на предположения. Доста наивно е да се смята например, че руснаците имат повече средства и умения за влияние върху американското обществено мнение, отколкото Хилари Клинтън, зад която стоеше почти целият политически естаблишмънт във Вашингтон със своите пари, информация и опит. Вярно, руснаците може да са по-безскрупулни в това отношение, но казусът с „Оксфорд Аналитика“ показва, че и американци, и европейци не са много по-чувствителни към моралната страна на политическите битки.
Западът вероятно ще се опита да парира нарастващата враждебност на Москва с нови санкции. Те обаче няма как да засегнат реалния икономически обмен на стоки – Русия изнася главно нефт, газ, въглища и други суровини, които трудно могат да бъдат поставени под ембарго. Нефтът е глобално търгуема стока и все ще се намери кой да го купи от Русия, газът пък е твърде необходим на Европа, за да се откаже тя от него. Затова санкциите ще се целят във все по-голям брой руски олигарси и важни клечки от кремълската номенклатура. Идеята е, че като бъде възпряна да харчи парите си на Запад, руската върхушка може да се разбунтува и да поиска промяна на геополитическия курс. И тази тактика обаче е трудна за прилагане – свободният свят затова е свободен, защото не приема презумпцията за колективна вина и не може да забрани на някой човек с пари да си купи апартамент в Лондон, да си открие сметка в швейцарска банка или да наеме яхта в Монако само заради това, че е руснак.
Случаят „Скрипал“
доведе до безпрецедентно за този век обтягане на отношенията на САЩ и ЕС с Русия. И тук обаче театралността е много повече, отколкото реалната опасност от военен сблъсък. 2018-а не е 1962-ра, когато светът бе на прага на война по време на Карибската криза.
Сегашното международно напрежение обаче няма да намалее скоро. Първо, защото Путин вече е избрал да укрепва властта си чрез разпалване на синдрома на обсадената крепост. Второ, защото в момента и Русия, и
Западът са движени по-скоро от страхове за сигурността си, отколкото от желание за международна експанзия. Или ако го преведем на езика, използван от школата на реализма в теорията на международните отношения – днешният свят може да бъде обяснен чрез т.нар. защитен реализъм, а не чрез неговия офанзивен аналог.
