От изхода на борбата [в 718 г.] зависеше бъдещето на християнската цивилизация, защото тук трябваше да се реши ще бъде ли ислямът господар на света…
Проф. Петър Мутафчиев (1883–1943)
Автор: Николай Големанов
– обсадата на Константинопол през 717–718-а не е просто някакъв инцидент от смутни времена;
– разгромът на арабите от Тервел не е резултат от един щурм, той идва в обмислена кампания, продължила месеци;
– голямата заслуга на българския владетел в случая не е военната, тя е в политическата му прозорливост.
В интересни времена…
Карта Уикипедия
В рамките на едно-две поколения се възправя и набира сили Арабският халифат. Неговият пръв предводител – Абу Бекр, обявява „свещена война”, чиято първа голяма жертва е отслабената от междуособици Персия. В същото време, около 635–637 г., арабите енергично се насочват към азиатските владения на Византия и на свой ред превземат Ерусалим, после Египет и цяла Северна Африка. Там, край Картаген, те правят корабостроителници – и е все по-ясно как виждат бъдещето си. В 652 г. арабите завладяват Сицилия, макар и за малко. После строят бази по бреговете на Мала Азия и през 674–678 г. за първи път обсаждат Константинопол. През 711 г. те проникват на Пиренейския полуостров, разбиват настанилите се там вестготи и полагат в днешна Испания основите на т.нар. Кордовски халифат. Ето на такъв фон халиф Сюлейман бин Абд ал-Малик и неговият брат принц Маслама събират сили за мащабно и решително настъпление към европейските земи на Византия.
През есента на 716 г. Маслама превзема древния град Пергам (в днешна Турция, насред западното й крайбрежие). Там той зимува, после потегля през Дарданелите и през лятото на 717 г. се явява пред стените на Константинопол с 80-хилядна армия, подкрепена от мощен флот в Босфора. (Според някои източници числеността е 120 000 души и дори много повече, а корабите – не по-малко от 2500.)
В тази сложна и нестабилна действителност самата Византия се тресе в анархията на т.нар. династическа криза. За две десетилетия начело на младата българска държава (700–721) Тервел има работа с шестима императори и седем управления.
Юстиниан II е свален от престола в десетата година от властта си, през 695-а, и по заповед на узурпатора – Леонтий му отрязват носа (оттам прозвището Ринотмет – Носоотрязан). Това едва ли е изненадало неговите съвременници, тъй като подобни зверства са присъщи на борбите за власт в християнската империя, която може би е най-културната държава в света. Самият Леонтий също остава без нос, както и без език, след като в 698-а властта му отнема Тиберий III (рождено име Апсимар). Те двамата после са публично унижавани и обезглавени, когато Юстиниан II си връща трона (706 г.). На свой ред той е екзекутиран през декември 711 г. и главата му е пратена за трофей на изместилия го император Филипик (арменец по име Вардан), когото пък бунтовници ослепяват публично през 713-та.
(Любопитно е, че през 706 г. и двамата помагат на обезобразения Юстиниан да си върне престола – Тервел с военна сила, 15-ина хиляди бойци, а византиецът с доставена в точния момент „валута” – стадо от 500 овце.)
Художник Вилхелм фон Каулбах, XIX век
”… българският господар и българите – пише видният ни историк Васил Златарски – за пръв път се запознали с вътрешния живот на Византия и на византийския император и това запознаване станало в момента, когато империята преживявала най-неустойчив режим, когато слабостта й била явна за всекиго.”
С желязна последователност Тервел укрепва страната си и новите й граници, които по силата на договор с Теодосий III от 716 г. достигат и до Странджа. В името на това дело той спазва договорите, дори когато пак е изкушен да спечели от мътната вода на ромейската вътрешна политика [2].
Не е ясно точно в кой момент хан Тервел взема своето решение. Очевидно е обаче, че той не се полъгва да използва ситуацията против опасния си голям съсед, а далновидно разбира какво зло се задава от югоизток.
Неслучайно и операцията му е планирана и осъществена далновидно – така, че арабите трайно да запомнят урока. Между 20 000 и 32 000 убити ще им струва поуката да не идват втори път. (Б. р. – за самия ход на военните действия четете в следващ брой.)
На 15 август 718 г. арабите вдигат едногодишната обсада. Провалът им не слага край на яростната вражда между халифата и Византия. Още много кръв има да се лее. Но сблъсъците вече са ограничени в територии на изток и юг, предимно в Мала Азия, където император Константин V постига решаващи победи към 745 г. (А в Средиземно море още не един век вилнеят арабски пирати.) Стратегически обаче халифатът е принуден да смени посоката. Той изоставя прекия път към Европа и вече напира предимно през днешна Испания. Първоначално това не му се удава – чак до 10 октомври 732 година. Тогава между Поатие и Тур го спират силите на франкския предводител Карл Мартел. Двата града са в днешна централна Франция и на цели 1250 км северно от Гибралтар. Карл Мартел често е славен като „Спасител на християнството”, а битката при Поатие като „най-важна в историята”, въпреки че се разиграва 14 години след победата на Тервел и Лъв III.
Що се отнася до Константинопол, изтичат над сто и двайсет години, преди арабите да посмеят да мислят за сериозен удар в това направление. Един-единствен такъв опит е направен през 842 г., когато техен флот наближава имперската столица. Но силна буря проваля начинанието [3].
* * *
Интересна и вълнуваща е хипотезата, че хан Тервел е християнин – това би обяснило защо Византия е признала чужденец за кесар, за втори след императора. Интригува и въпросът кой е Свети Тривелий (или Требелиус). Не е ли той българският хан, запомнен не само от арабите, но и от признателни просветени европейци? Загадките са си загадки, но безспорната оценка на държавника Тервел произтича от облика на света, в който той действа гъвкаво, умно и смело. Преди 1300 години самото наличие и изява на такъв политик съдържат ясно и ярко послание: България е държава с голямо бъдеще.
Това послание, „прогнозата Тервел”, се оправдава напълно, независимо че след Спасителя на Европа първо се редуват слабовати български ханове.
[1] Лъв III (около 675–18 юни 741, на престола от март 717 до смъртта си). Той е първият от десетилетия византийски император, умрял (от болест), без да е загубил властта си.
[2] Тервел помага в опита на Анастасий II да си върне престола и получава упрек от Лъв III. Ханът разбира, че е заложил на „неподходящ кон”, и прави обратен завой; той предава на императора съзаклятниците на Анастасий и дори му праща главата на един от тях.
[3] Военноморските операции в онези времена са крайно зависими от лошото време. Така става и след като арабите са принудени да вдигнат обсадата на Константинопол през 718-а – само част от оцелелите се връщат, защото щорм съсипва флота им. А през 765 г. стихия пресича опасен удар на Константин V против България; край черноморските й брегове са унищожени близо 2600 византийски кораба с превозваната от тях войска.
* * *
Основни източници: Мутафчиев П. „Лекции за историята на Византия”, С., 2005; en.wikipedia.org/wiki/ List_of_ Byzantine_emperors; Златарски В. „История на българската държава през средните векове”, С., 2007; Андреев Й., Пантев А. „Българските ханове и царе…”, В. Търново, 2004; Бакалов Г. и други. Българските държави и българите през Средновековието, подбрани извори. С. 2004.
Вечни пътища за мир и война
Без да е чудно, бежанските вълни след 2015–2016 г. показват 3 извечни морски маршрута, ползвани за пътуване, търговия и войни между Европа, от една страна, и Азия–Африка, от друга:
•Около Черноморските проливи, Мраморно и част от Егейско море – изборът на „брод” е голям, а най-близкото разстояние от бряг до бряг намираме в Босфора – около 700 м;
•През Сицилия – около 155 км от Тунис до южния бряг на острова плюс (до „Ботуша”) Месинския пролив, 3,1 км в най-тясната си част;
•През Гибралтар, около 14 км плаване.
През вековете и трите района са видели какви ли не хора и ред събития, които по нищо не си приличат освен по „точка А и точка Б”. За контрол над Сицилия през 264–241 пр.Хр. се води първата война между Рим и Картаген. А преди 75 г. там, откъм африканския бряг и по въздуха, се стоварва първият във Втората световна война съюзнически десант в Европа. Към началото на Втората пуническа война (218–201 г. пр.Хр.) Картаген, за който не е проблем да прехвърля войски към Гибралтар, владее част от Испания, до голяма степен съвпадаща с по-късния Кордовски халифат. От тази територия Анибал започва своя преход през Алпите и настъплението към Рим.
Позналият множество драми кръстопът между Мала Азия и Балканите помни гръко-персийските войни (първата половина на V век пр.Хр.) В тях две решаващи битки в една и съща година са най-познати на съвременния човек – в прохода Термопили и при Саламин.
Саламин е остров на 20-ина километра западно от Атина, край който през септември 480 г. пр.Хр. се сблъскват персийски и гръцки кораби, общо не по-малко от 1500. Флотът на персийския цар Ксеркс има внушително числено превъзходство, но губи.
Морското сражение, невиждано дотогава по мащаби, се оказва исторически прелом. Войните продължават, но вече е предрешено, че гръцките държавици ще напредват по своя път, значи Европа ще се развива по европейски. „Западната цивилизация започна в Саламин”, пише британският историк Доминик Селууд. Той може би преувеличава, но си струва да бъде цитиран: „Като пряк резултат Атинската култура получи възможността да процъфтява и бързо влезе в Златния век на демокрацията, философията, изкуството и театъра, полагайки основите на съвременния Запад”. По историческо значение провалът на втората арабска обсада на Константинопол не отстъпва на битката при Саламин. И в двата случая не е допуснато азиатски пришълци да чертаят посоките за Стария континент.