„Албанската сделка” – ембарговата абракадабра

Автор: Димитър Илиев

Една оръжейна сделка с 6 тира минохвъргачки от 1993 г., станала известна като „албанската сделка”, е напът да се превърне в метафора на проваления български преход. На пълната абдикация на държавата от функциите си в услуга на частни и вероятно тяснопартийни интереси. За да не понесе негативи в международен политически план и за да не признае участието си в скандала, държавата никога не си поиска парите от изнесеното оръжие – $670 000. След първата присъда срещу виновните от 1995 г., чиято съвкупност беше 80 години затвор, стигна до пълното оправдаване на четиримата подсъдими през 2012 г. 

Шест години по-късно, през 2018 г., данъкоплатецът трябва да плати масрафа не само за откраднатото и изнесено оръжие, но и „вредите”, които подсъдимите са понесли вследствие на разследването и съдебния процес срещу тях. Според решение на съда на оръжейния търговец Марио Стоичков държавата трябва да плати 100 000 лв. На други двама от подсъдимите прокуратурата ще плати още пари за вреди. На началника на управление „Снабдяване и търговия” в МО полк. Валентин Попински – обезщетение от 50 000 лв., а на контраразузнавача Николай Николов – още 32 000 лв.
1993 година е годината на ембарговите абракадабри към бивша Югославия. Година по-рано избухва войната в Босна и Херцеговина като част от разпадането на Югославия. Конфликтът гръмва, след като по време на мирна демонстрация на 5 април 1992 г. сръбско-босненски снайперисти убиват 2 жени на мост в Сараево.  Заради това  Съветът за сигурност на ООН налага ембарго над Съюзна република Югославия с резолюция 757 от 30 май 1992 г., което е свалено през ноември 1995 г. 
Композиции с цистерни с гориво на „Мултигруп” напускат страната през границата на талази. Контрабандата е златно време за новопръкналите се силоваци от ВИС, а легендарна фигура става сливнишкият герой Боян Петракиев – Барона, чиято „запазена територия” са границата и магистралата от София до Калотина.

Нарушаването на ембаргото е златен период който успешно подпомага първоначалното натрупване на капитала в прясно демократизирана България и нашенските Рокфелеровци според замисъла на политическите кадри на бившата Държавна сигурност. Министър-председател по това време е Любен Беров, а за състоянието на държавата символ става фразата на тогавашния й вицепремиер Нейчо Неев – „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер”. Шест тира с оръжие тръгват за Тирана през Македония. Естествено, никога не стигат адриатическия бряг, защото крайната дестинация е само камуфлаж за намерението оръжието да стигне до ембарговата бивша Югославия. Аферата е осъществена от инженера по аудиовизуална техника Марио Стоичков зад гърба на военното министерство, а оръжието стига най-вероятно в бушуващата в кръв Босна и Херцеговина. Основен обвиняем и след това подсъдим е о.р. полк. Валентин Попински, който тогава е началник на Управление „Снабдяване и търговия” в МО. Според прокуратурата той заедно с още трима души – полк. Стоян Цаков, заместник на Попински, подп. Николай Николов от отдел „Издирване и проследяване” към Националната служба за сигурност (НСС) и цивилният Марио Стоичков, на 9 ноември 1993 г. „присвоили” 100 минохвъргачки, калибър 82 мм, и 10 000 мини, калибър 82 мм, на стойност над 17 млн. лв. тогавашни пари от поделение 26780 в с. Горна Малина.

Разследването тръгва през 1994 г., а военните прокурори рисуват следната картина.Албания уж поискала да купи с писмо до военното министерство минохвъргачките и мините заедно с още 100 хил. автомата „Калашников”, 14 000 пистолета, 300 пушки „Драгунов” и други боеприпаси. Документите за покупката на пушкалата „изглеждали” наред и сделката била одобрена от МО. Военният министър дал указания доставката да стане по море, а плащането – по банков път. От сделката България трябвало да получи официално $670 000, макар според експерти реалната цена на договора е почти двойно по-голяма – около $1,2 млн. Оръжието тръгва не по море, както е заповядал военният министър Валентин Александров, а по суша след договор с фирмата „Мейко” на търговеца Сали Кучи. Той обаче няма лиценз за търговия от албанското МО. Затова Кучи използвал документ с фалшив подпис на албанския военен министър. Превозвач на товара е фирмата „Видеомакс” на Марио Стоичков, който щял да отговаря и за разплащането. На Николов била възложена охраната.

На 9 ноември 1993 г. тировете минават ГКПП – Гюешево, но изведнъж следите на пратката се изгубват на летище край Скопие. По-късно камионите се връщат празни. Стоичков, който трябвало да прибере парите, също изчезва. Разследващите смятат, че той взима парите в Сърбия, но решава да не ги декларира на границата и ги скрива под седалката на автомобила си. Сръбските митничари на ГКПП – Градина, ги откриват и ги изземват. България обаче няма как да си поиска официално парите, за да не я обвинят в нарушаване на ембаргото. Забраната за изнасяне на оръжие е въведена още през 1991 г. от кабинета на Филип Димитров. Военният министър по това време Валентин Александров се разграничава гръмогласно от сделката и твърди, че историята не е само далавера, но и шпионаж и предателство. Дори казва, че четиримата били за разстрел. От албанската страна тогава официално отричат да имат нещо общо с износа на минометите, а военният им министър Сафeт Жулали заявява, че страната му има толкова много минохвъргачки, че може да снабди половин Европа. Попински и заместникът му Цаков са уволнени светкавично от военното министерство. Двамата са обвинени, че дни преди „албанската сделка” са изтъргували 150 снайпера „Драгунов” за $ 1,3 млн., които взели от румънската фирма „Ромтехника” и пренесли през ГКПП – Калотина, контрабандно. Високоточните пушки били прекарани с два транспорта – веднъж 100 и после 50. 

Първи зад решетките влиза Попински. Цаков е задържан в Москва през 1995 г. Малко след него зад решетките попада и Николов. Стоичков е в неизвестност. Именно той направил връзката със сърбите. Свързал се с Николов, който предложил да организира транспорта на техниката срещу 5% комисиона. После Стоичков се свързал с фирма „Таргет” на Бруно Влахович, който поискал 100 пушки „Драгунов”, миномети и мини за тях. Накрая Стоичков иска от Цаков да използва лиценза си на МО за ембаргов износ. Четиримата подсъдими са изправени пред съда за длъжностно присвояване в особено големи размери и незаконна търговия с оръжие. На 23 март 2005 г. Софийският военен съд признава четиримата за виновни и им налага общо 80 г. затвор. Апелативният съд връща делото за отстраняване на пропуски в обвинителния акт. Новото обвинение е само за длъжностно присвояване и четиримата са оправдани. Военноапелативният съд потвърждава оправдателната присъда през май 2010 г. Върховният касационен съд окончателно ги оневинява, като мотивите са, че от поведението на подсъдимите не може да се направи извод за извършено престъпление. Съдът приема, че Попински я е сключил след разрешение на междуведомствения съвет, издадено след проверка на документите. На практика сделката е сключена от търговеца Марио Стоичков и кръгове извън военното министерство, а служителите на МО са оневинени.

Мините идват обратно през съдружник на Барона
Думите на албанския военен министър през 1994 г. Сафeт Жулали, че страната му има толкова много минохвъргачки, че може да снабди половин Европа, изглежда, са верни. През 2015 г. албанският държавен оръжеен търговец MEICO (със същото име като фирмата на търговеца Сали Кучи през 1993 г., б.а.) продава 17,5 млн. патрона, произведени в Китай, 350 минохвъргачки и 40 000 снаряда на Алгънс ЕООД, българска фирма, работила по програмата за обучение и въоръжаване на умерените бунтовници в Сирия. Това разкрива разследване на Балканската мрежа за разследваща журналистика (BIRN) от миналата година. Компанията е свързана с фаталната експлозия на полигона в Анево през юни 2015 г., която отне живота на доставчик на оръжие на Пентагона, тестващ оръжия, предназначени за Сирия. Собственик на „Алгънс” EООД е бизнесменът Александър Димитров, бивш бизнес партньор на известната фигура от криминалния свят Боян Петракиев – Барона, става видно от справка в Търговския регистър. Димитров е основал „Алгънс” ЕООД през 2009 г. с основен предмет на дейност търговия с оръжие. През 2004 г. Димитров и Петракиев основават компанията за търговия със скрап SIB Metal.