Ако не с друго, китайците поне впечатляват с числа и мащаб. 700 политици и бизнесмени се изсипаха в дъждовна София в края на миналата седмица заедно с премиера Ли Къцян. Китайският десант имаше две цели – срещата във формата „16+1“ между Пекин и държавите от Източна и Централна Европа и двустранните разговори между Ли Къцян и българския премиер Бойко Борисов, както и между министри и висши държавни чиновници от двете страни.
Очевидно е, че между България и Китай не стоят някакви важни политически проблеми за разрешаване, така че визитата на Ли Къцян трябва да бъде гледана преди всичко през призмата на икономиката. На пръв поглед сътрудничеството в тази област изглежда неизбежно и безпроблемно – Китай има значителни свободни капитали, а България има нужда от инвестиции. На доста добро ниво е и търговията между двете държави – за миналата година стокообменът е за $2,17 млрд., като салдото е негативно за нашата страна. Китайските инвестиции в България обаче засега остават в сферата на добрите пожелания. Между 2006 и 2016 г. азиатският гигант е вложил в проекти у нас едва 133 млн. евро. Досегашната практика показва, че Китай инвестира и отпуска кредити само там, където те са гарантирани от съответната чужда държава. Българското правителство обаче няма намерение да дава такива гаранции нито за АЕЦ „Белене“, нито за планираните магистрали. Така че остава да видим дали Пекин ще изостави досегашната си практика и ще инвестира в България изцяло на пазарен пирнцип.
Дебело трябва да се подчертае, че въпреки огромния капитал, акумулиран от китайската държава, тя не прави подаръци, а търси възможности за инвестиции с добра възвращаемост. Именно това е фундаменталната разлика между китайските и европейските пари. България получи безвъзмездно милиарди левове от фондовете на Евросъюза, с които изгради софийското метаро и участъци от магистрали. Ако същото стане с пари на Пекин, то тези магистрали трябва да са платени, за да може инвестицията да се изплати. Много е съмнително обаче, че проекти от типа на тунела под връх Шипка могат да се изплатят от трафика през съоръжението. Именно затова е добре да проявяваме здравословен скептицизъм по повод на заявения китайски интерес към различни инфраструктурни проекти в България.
Форматът „16+1“ за сътрудничество на Китай с Централна и Източна Европа също е озадачаващ. На срещата в София бяха подписани множество меморандуми за разбирателство между Пекин и различни държави от нашия регион, но всички те бяха двустранни. При това положение не е ясно защо двустранните договорености трябва да се пакетират в рамките на някаква инициатива с още 16 държави. Всъщност истински адекватният формат е 1+1 – Европейският съюз плюс Китай. Защото ако говорим не за инвестиции, а за търговия, винаги трябва да имаме предвид, че целият ЕС е една-единствена търговска зона и отделните негови членки нямат абсолютно никакви правомощия да променят мита, тарифи, нетарифни бариери и т.н. Това може да го прави Еврокомисията и следователно именно тя трябва да преговаря с Пекин, когато става дума за търговия.
