Цвятко Дончев
Годината е 1993. В коридора на първия етаж на военното министерство се загледах в забързан офицер в морска униформа. След седмица пак се срещнахме. Бяхме се променили през годините, но не толкова, че да не се познаем и прегърнем. Приятелят капитан първи ранг Дарин Матеев, с когото сме бродили в една военноморска база – варненската: „Дарине, бриз ли те довя?”. И като ни тръгна приказката… За службата, за подводницата, която командваше, а днес я няма, за дивизиона подводници, които командваше, а днес ги няма. И защо е далеч от морето и сега върви по жълтите павета…
Още като го вижда, министър Валентин Александров го иска в екипа си: „По всичко, що е морско, се доверявам на този капитан. Много са ми разказвали за службата му като подводничар, за отличните му действия при слизане на дъното на морето, за няколкото не добри оценки и наказания за него и екипажа му, даже и за непълното служебно съответствие, но… Трябва ми опитен, знаещ и строен морски командир…”
Следва нарочен разговор с Дарин Матеев и министърът отсякъл: „Съгласен ли си да ми бъдеш съветник. Отговорът ти да е „Да!” Стягай си багажа, униформите и след седмица – в София. Всички битови въпроси ще решаваме в крачка.”
Още през лейтенантските си години Дарин участва със свой екип в
спасяването на обгазени работници
в трюмовете на дъното на новостроящ се кораб в завода. В машинното отделение по невнимание бил изпуснат въглероден двуокис. Пълнят се трюмовете, а много работници са още долу. Заедно с лекарите от базата, с водолазите от 18-и дивизион, 90 офицери, старшини и матроси от подводниците аварийно прескачат оградата на завода, за да спасяват. Д-р Петър Генчев, лекар на дивизиона, разказа, че битката на докторите би била изключително трудна без подкрепата на всички наши матроси от базата, които се втурнаха да помагат. 39 работници бяха спасени, 9 за жалост си отидоха.
Записал съм казаното от четирима, които беряха душа, но се свестиха в болницата. Николай Михайлов, тогава на 22 г.: „Като отворих очи, видях над себе си матрос да държи някакъв апарат. Разбрах, че ми е давал кислород. Спасявал ме е. Ако не са били матросите и офицерите, които е командвал някой си капитан Гуцанов, сега нямаше да разговарям с вас…”
Дарин Матеев 15 г. все е бил подводничар. През 80-те години от отдел „Печат” на Министерството на отбраната разпоредиха за три дни
да съпровождам писателя Генчо Стоев,
който завършваше романа си, посветен подводничарите. Дойде с нас и капитан първи ранг Коста Площаков, и той подводничар, и той писател, тогава редактор във Военното издателство. Генчо се промушваше в отсеците, ходеше насам-натам около торпедните апарати, леко заеквайки, разпитваше матроси и мичмани, приседна и в командирската каюта преди тричасовото плаване. И все учудено се оглеждаше и повтаряше, че е голяма теснотия. И тоалетната е една такава – почти открита. Какво са си приказвали Дарин и писателят, имало ли е време за случки и епизоди не знам, но съм записал казаното от Генчо Стоев: „Този лъчезарен морски офицер е с много можене и ще върви смело напред. Такива, дай боже, да има и в Бургас, и в Созопол, където ще ходим. А Дарин е командир, та дрънка…” Коста Площаков утвърждаваше: „Съгласен! Съгласен!”.
И малко думи за подводницата „Слава”, на която капитан лейтенант Матеев беше първият командир. На 28 декември 1985 г. поема управлението й. Няколко години след това е обявена за подводница – първенец сред четирите в дивизиона. 54 са матросите, старшините и офицерите на „Слава”. Дарин е командвал потапянето й до 270 м. „Най-неприятното усещане за екипажа, то си е човешко, да чуваш сред тоновете водна мъглявина, как
тук-там корпусът пука
Важно беше, че нямаше „трясъци”. Добри бяха възможностите на „Слава”, казва капитан Матеев. Голямата слава на кораб с бордови №84 си остава спасяването на аварирала подводница по време на учение в акваторията на Несебърския залив. След 1990 г. на „Слава” монтират нови акумулатори „Варта” и вече е можела да прекара с екипажа си 25 денонощия под вода.
На 21 декември 2010 г. подводницата на Дарин Матеев (тъй я наричат свойски) плава и се потапя за последен път. Командир е капитан първи ранг Камен Кукуров. След това е закотвена във военноморска база Варна, поклащайки се от ветрове, приливи и отливи. На 1 ноември 2011 г.
свалят знамето българско от „Слава”
символът на подводния ни флот. „За мен и моите колеги подводницата и сега не е само тонове метал, за които има мераци да отидат по-бързо за старо желязо. Тя беше мой дом, наш дом!”, през сълзи е изрекъл капитан първи ранг Кукуров.
Преди няма и година варненецът, приятел от флота, капитан втори ранг Атанас Панайотов, днес издател на „Морски вестник”, каза, че по негова статистика дивизионът подводници е дал на търговския флот най-много капитани далечно плаване, сред които е Дарин Матеев. Тъй било и с главните механици на кораби.
33 дни в плен на сомалийски пирати
Преди няколко години у дома във Варна се завърнаха капитан Матеев и екипажа му след тежко изпитание в Аденския залив. Сомалийски пирати отвлякоха кораба му „Маласпина Касъл”. И притискаха екипажа, и го мъчиха, и заплашваха. За непосилен откуп. Все повече намалява горивото им. Задължават ги да се движат само близо до сомалийския бряг. И така 33 дни в плен. Над главите на мъжете от екипажа свистят куршуми, забиват се по борда на кораба. Пиратите стрелят за сплашване, смут и принуда. За откуп. Дарин пази и днес гилзите – мълчаливи свидетели за дните и нощите, когато ги е дебнела смъртта.
Като се завръща във Варна, в среща с колеги капитан Матеев споделя категорично: „Крайно време е да се разреши на корабите, които плават край сомалийския бряг, да се постави оръжие. Те стрелят, а ние стоим с вдигнати ръце…”
Ирония на съдбата. Още като поема капитанската длъжност на „Маласпина Касъл”, Дарин Матеев живеел с усещането, че помага на бедните сомалийски деца. 5% от заплатата му всеки месец била насочвана към фонд за преодоляване на нищетата на децата. „Лоша инвестиция. За годините ми на капитанстване тези деца пораснаха. И днес сигурно някое от тях ме държеше на прицел с пиратски мръсен поглед…”, казва тъжно капитанът.