Росица Димитрова е завършила Софийския университет, специализирала е в Колежа на НАТО в Рим, Центъра за изследване на сигурността в Женева и Училището по управление „Дж. Ф. Кенеди” към Харвардския университет. През 1995 г. започва работа в дирекция „Отбранителна политика” на Министерството на отбраната, а от 2014 г. е неин директор. Разговаряме с нея за мястото на България в колективната отбрана и военната политика в рамките на НАТО и ЕС. Отговорите на г-жа Димитрова оставят впечатление, че поне в Министерството на отбраната провинциалното мислене, което възприема тези две организации като нещо външно за България, вече е изживяно. НАТО и Евросъюзът не са „те”, а „ние”.
– Г-жо Димитрова, какви важни неща, свързани с отбранителната политика, се случиха по време на българското председателство на ЕС?
– По линия на председателството ние в Министерството на отбраната сме особено горди от резултатите, които постигнахме. Както знаете, съвсем доскоро сферата на отбраната бе доста далеч от актуалния дневен ред на Евросъюза. Но с решението от миналата година за създаване на Постоянното структурирано сътрудничество в областта на отбраната (ПЕСКО) се даде възможност на страните членки да работят съвместно по различни проекти за формиране на отбранителни способности. Това беше едната насока на работа по време на българското председателство на ЕС. Другата ни основна задача бе свързана с приемането на регламент на ЕС за развитието на европейската отбранителната индустрия. Това е особено належащ законодателен акт, предвид това, че в бюджетната рамка на ЕС за периода 2021–2027 г. за пръв път са предвидени сериозни средства за развитието и подобряването на конкурентоспособността на отбранителната промишленост в ЕС. Ние трябваше в съкратени срокове да проучим как се провеждат т.нар. триалози между Съвета на министрите на ЕС, Европарламента и Еврокомисията с цел съгласуване на финалния текст на въпросния регламент. След това под наше ръководство бе съгласувана общата позиция на Съвета и се проведоха четири триалога. Процесът завърши успешно и сега предстои публикуването на текста на регламента в официалния вестник на ЕС.
– Какво става с проектите в рамките на ПЕСКО, които са 17 на брой, а България участва в три от тях?
– Да, 17 са проектите от първата група. До края на този месец страните могат да предложат нови допълнителни проекти, като тези предложения ще бъдат обсъдени, оценени и след това ще се оформи една т.нар. втора вълна по ПЕСКО. Ние направихме нашата оценка на проектите от първата вълна, в които да участваме, на базата на това какви способности имаме намерение да развиваме в нашите въоръжени сили, с какви ресурси разполагаме и как тези проекти могат да бъдат обвързани и да подпомогнат изпълнението на целите за способности. Избрахме по-скоро прагматичен и дори минималистичен подход, който да осигури успешно участие в проектите, а не подхода „да участваме в повече проекти, пък да видим как ще се получи“. Трябва да се има предвид, че тези проекти са в рамките на ЕС, но финансирането им е изцяло национално.
– А как точно се определя делът на всяка една страна от ЕС при финансирането на тези проекти?
– Ние преценихме, че на първия етап нямаме възможност да предложим проект, защото предложението означава, че ще сме водещи и трябва да бъдем двигатели за изпълнението и финансирането на проекта. Съответните водещи страни предложиха по едно описание на проекта в рамките на страница и половина, съвсем сбито – идея, период за развитие. Няма конкретни изчисления за средства, дискусията още не е стигнала дотам. Единият проект, в който участваме, е за военна мобилност и е предложен от Холандия. Става въпрос за оптимизиране на митническите процедури и различните дипломатически разрешителни, които се издават за преминаване на военна техника или прелитане на военни самолети. Но може би най-важният елемент от този проект са прегледът и оценката на транспортната инфраструктура на европейския континент от гледна точка на това, дали тя отговаря на изискванията за придвижване на военни машини, войски и товари. След това тази оценка трябва да бъде насложена върху плановете за развитие на паневропейската транспортна мрежа и да се види къде е необходимо да бъдат направени някакви корекции. Четвъртият момент от проекта за военната мобилност е транспортирането на опасни товари, където също има редица специфични изисквания. Ясно е, че всички тези дейности изискват взаимодействие между различни ведомства – нашето министерство, но и тези на финансите и на външните работи, а също и различни институции на ЕС. Но националната точка за контакт по този проект вероятно ще бъде в Министерството на отбраната.
– Кои са другите два проекта, в които участва България?
– Единият е за създаване на мрежа от логистични хъбове с водеща страна Германия, а другият е за надграждане на системата за морско наблюдение, като той е предложен от Гърция. По тях обаче засега има много малко движение и е трудно да се каже колко ще струват и какъв ще е техният времеви хоризонт.
– А за какви дейности ще бъдат насочени парите, които в бюджета на ЕС за 2021–2027 г. са предвидени за военни цели?
– За развитие на отбранителни способности чрез насърчаване на европейската отбранителна индустрия. Ще бъдат финансирани дейности по проучване, разработване и производство въоръжение до фаза прототип.
– Да минем към българското членство в НАТО. Каква е позицията на нашата страна по горещия въпрос за увеличаване на военните бюджети на страните от Алианса?
– Нашата позиция се съдържа в приетия в началото на тази година Национален план за повишаване на разходите за отбрана на 2% от БВП до 2024 г. Той е утвърден от правителството и се вписва в общата тенденция за леко увеличение на отбранителните разходи на страните от Алианса, която се наблюдава през последните 2–3 г.
– След 2014 г. НАТО разположи бойни групи в прибалтийските държави и Полша. Имало ли е разговори за аналогични действия в България и Румъния?
– Не, никога. Такова нещо не е обсъждано, защото северният и южният сектор от Източния фланг на Алианса никога не са били разглеждани по един и същи начин. Просто условията са различни. Освен това общественото мнение в България е доста чувствително по този въпрос. Нашето виждане е, че на българска територия е необходимо да се правят учения по линия на НАТО, но не и да бъдат разположени войски на държави от Алианса за постоянно.
– А разглеждана ли е възможността България да се включи с малък контингент в бойните групи на НАТО в Приблатика?
– Не! Решенията в НАТО се вземат колективно, никой не ги измисля и след това да ги спуска за изпълнение на останалите съюзници. Всичко се договаря на масата и на тези преговори ние винаги сме изхождали от това, с какво България може да участва в изпълнението на дадено решение и къде е нашият интерес от гледна точка на сигурността и отбраната. Имайки предвид нашите възможности – хора, техника и финанси, ние никога не сме разглеждали възможността да изпратим подразделение в Прибалтика. Това, с което сме се ангажирали и работим по него, е да афилиираме (точно тази чуждица е точният термин в случая) един батальон към Многонационалната бригада в Румъния. Бригадата не е постоянно сглобено формирование, а щаб, един от осемте нови щаба, създадени от НАТО през последните 4 г.
