Полковникът от запаса Сотир Докторов е роден на 13 октомври 1927 г. Започнал е службата си в Българската армия през 1946 г. като войник свързочник. След това завършва ШЗО, военно училище и военна академия. Офицерската му кариера преминава предимно в свързочни формирования във 2-ра армия, но е бил и 4 г. в Министерството на отбраната. В продължение на 12 г., от 1970 до 1982 г., е изпълнявал длъжността началник на Военния клуб в Пловдив. След пенсионирането си през 1988 г. е избран за председател на Комитета на запасните офицери в Пловдив. По-късно, след възстановяването на Съюза на офицерите и сержантите от запаса през 1990 г., става председател на Общинската организация, а сега е неин почетен председател. Преди 10 г. полковникът от запаса Сотир Докторов бе отличен с награден знак „За вярна служба под знамената” – III степен, за дългогодишна служба в Българската армия, принос в дейността на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва и във връзка с 80-годишнината му.
– Господин Докторов, как се чувствате след навършването на 90 години?
– Да, кота 90 я овладях. Сега вече съм тръгнал към кота 95. Разумен начин на живот – това е основното, което ми помогна, за да стигна до тези години. Те бяха трудни, но имаше и много хубави неща. Удовлетворен съм от моя жизнен път.
– Продължавате да участвате активно в дейността на Пловдивската общинска организация на СОСЗР?
– Ще припомня, че бях един от инициаторите в Пловдив за възстановяването на Съюза на запасните офицери в България, сега съм почетен председател на Общинската организация на СОСЗР в града. Ние ратувахме за единен съюз.
– Какво не се случи със СОСЗР, за да бъдете напълно удовлетворен от постигнатото?
– Съюзът винаги е бил за демократичното развитие на България и ние не допуснахме той да се политизира. В стаята на нашата организация във Военния клуб в Пловдив ще видите националното ни знаме. Какво не ни достигна като съюз, за да може той да бъде още по-привлекателен. Ние не можахме да подкрепим членовете на организацията в социалната сфера, да ги защитим добре. Така се получи, че вече има голямо разслоение. На една част от нашия състав пенсиите са малки и хората са обезверени. Имаше наши колеги офицери, които служиха само по няколко години, напуснаха армията и търсят начини за оцеляване.
– На колко години е най-младият член на Общинската организация на СОСЗР?
– Съставът на нашата организация е 1500 души, от тях около 30 души са млади офицери. Но за Пловдивския гарнизон това е малко. Бяха ликвидирани щабове и формирования. След съкращенията някои от уволнените военнослужещи останаха в Пловдив като пенсионери, други си отидоха по родните места. Голяма част заминаха да служат в София и по други гарнизони и там се установиха след пенсионирането си.
– Кога е била най-голяма членската ви маса?
– След възстановяването на съюза нашата организация беше около 12 500 човека. Сега е 1500 души, почти 10 процента от това, което беше. Но считаме, че ще продължим пътя въпреки роенето на много други съюзи… Но основният е СОСЗР. И сега ратуваме за обединение, да бъдем в една обща организация. При нас има клубове на офицерите и сержантите, служили в жп войски, в Гранични войски, в МВР, в разузнаването… Така че продължаваме работата заедно с тях…
– Искам да уточня, че 2 г. бях заместник-началник на ДНА по културно-просветните въпроси и 12 г. бях началник на ДНА – Пловдив.
– Какво си спомняте от онова време?
– Това беше един период на развитието на културно-просветната дейност в този Дом, който се превърна в огнище на културата в Пловдив. През това време в Дома имаше над 2000 самодейци, над 30 състава. Тук действително изпълнявахме големи задачи по отношение на проблемите, свързани с културата, с художествената самодейност, с културно-художеството обслужване на формированията на Българската армия, включително и на граничните застави.
– Колко души бяхте по щат във Военния клуб?
– Тогава имахме около 30 души по щат. Бяхме като самостоятелно формирование. Имахме и извънщатни около 15 души, свързани с ресторанта и Клуба на запасните офицери.
– Ръководителите на съставите бяха ли в този щат?
– Ръководителите на тези над 30 състава получаваха символични хонорари. Ще спомена някои имена, като тези на полковник Иван Касабов, подполковник Магеров, майор Иванов, Жеко Димов, диригента Михалев, подполковник Благоев, Никола Маринов, Тодор Васев, Афродита Йончева, Ани Данева, Диньо Колев, Васил Тонев, Иван Йончев, Николай Гюлев… Бяхме направили такава организация, че тези състави осигуряваха преди всичко културно-художественото обслужване и културния отдих на военнослужещите от гарнизона. И не само в гарнизона, а и в гранични застави, формирования в Кърджали, Крумовград, Ивайловград, Хасково, Стара Загора, Карлово, Казанлък, Смолян, дори в Гоце Делчев и други отдалечени селища. Имахве шефство със 17 гранични застави. В Пловдив нямаше други големи зали и нашата във Военния клуб беше основно място за провеждане на най-различни прояви. В Дома кипеше и вреше. Всекидневно сме имали по 4–5 мероприятия. За войниците и гражданството осигурявахме всяка събота и неделя безплатни прожекции на филми или театрални постановки. Всичко това издигаше престижа на Българската армия.
– Имахме смесен хор с оркестър – над 100 души. Когато се явявахме в София – в ЦДНА, в зала „България” и в операта, зрителите ставаха на крака и ни аплодираха. Разполагахме също с битов хор с оркестър, естраден състав, драматичен състав за възрастни, младежки драматичен състав, детски драматичен състав, както и отделни камерни състави. Много дейни бяха литературният кръжок и този по изобразително изкуство. Създадохме и киноклуб. Той прослави Дома ни в България и зад граница. Представяхме нашите филми на фестивали не само в бившите соцстрани, но в ГФР, в Австрия… В далечна Япония клубът взе на фестивал първото място с филма „Утре войната ще свърши” – това беше най-големият ни успех. Ние създадохме школа чрез нашите приятели от двата пловдивски драматични театъра – окръжния и градския. При републиканските фестивали, свързани с кръгли годишнини от историята на българската държава, осъществявахме наистина интересни начинания. Дълго време ние бяхме на второ място и не можехме да победим нашите приятели от Сливен. Те ни бяха най-големите конкуренти. Но след това пък 5–6 г. ние ставахме първенци. Получавахме стотици медали и тези успехи ни мотивираха още повече.
– От членуващите в съставите и кръжоците във Военния клуб израснаха ли през годините известни творци и изпълнители?
– Много важен момент в работата на Дома бяха подготовката и израстването на самодейците. ДНА – Пловдив, може да се гордее със своята история. Тук израснаха и се развиха много таланти. Ще спомена само някои имена. По време на войнишката му служба стана известно името на легендарния певец Емил Димитров и започна неговата блестяща кариера. Тук репетираха Мими Иванова и братя Аргирови, изявяваха се артистите Климент Денчев и Георги Мамалев… Като войник известният диригент Месру Мехмедов ръководеше хоровете на офицерите от запаса и войнишкия хор, както и симфоничния оркестър на Пловдив. Направил съм равносметка – 23-ма от нашите самодейци станаха професори.
