Петър Бойчев
– Г-н генерал, точно преди 50 години Елховският полк, в който Вие служихте, е вдигнат по тревога и след едномесечен лагер в днешна Украйна, минава границата и влиза в Чехословакия. Тогава това се нарича опазване на социализма в братска държава по силата на Варшавския договор. Сега терминът е окупация. От дистанция на времето промени ли се Вашата оценка за събитията и за действията на БА?
– В службата на всеки офицер има епизоди, които се помнят и остават завинаги. Това са Чехословашките събития през 1968 г. За това мое участие бях многократно атакуван. Преписваха ми какви ли не неща. Почти всяка година през месец август журналистите ми напомняха за това. Опитваха се да ме накарат да се чувствам виновен в това, че по независещи от мен обстоятелства съм участник в тези събития като командир на взвод. Заедно с това не можех да се съглася с някои, които се опитваха да хвърлят най-голямата вина върху личния състав, взел участие през 1968 г. в Чехословакия. Винаги съм подчертавал, че със своите действия военнослужещите бяха безупречни и с поведението си по най-убедителен начин защитаваха честта на българския войник и с нищо не накърниха достойнството на местното население.
Тогава не беше както сега, за такива мисии не се набираха доброволци. За личния състав на Елховския полк участието в чехословашките събития стана по заповед и беше голяма изненада. Макар, че средствата за масова информация непрекъснато тръбяха за надигаща се „контрареволюция“, за намеса на „външни сили“ в полка такава нагласа нямаше. Такива нахлувания на въоръжени формирования и тогава, и сега, винаги са били приети с резерви или с открито противопоставяне от световната общност. При тези операции политиците винаги са се стремели да търсят някакви „доказателства“, за да оправдаят своите действия – „контрареволюция“, „ядрено и химическо оръжие, „тероризъм“ и т.н. и да прикрият истинските си намерения. И тогава, и сега, местното население възприемало тези контингенти не като „освободители“, а като „окупатори“.
Така, след много години на размисли, на наблюдения и помъдряване, стигнах до извода, че българският войник беше изпратен в Чехословакия през 1968г. в името на някакви интереси, които трудно бихме могли да наречем национални. Но така е с всички мисии зад граница.
Сега, 50 г. след Чехословашките събития много неща се промениха – няма го Варшавския договор, няма я Чехословакия, но оценката ми за действията на полковете, които участваха, остава непроменена – те не накърниха с нищо достойнството на местното население, действаха безупречно, действаха като български мъже, макар да бяха лишени от облагите на днешните контингенти.
– Кажете честно, вие офицерите имахте ли някаква предварителна информация за операция „Дунав“? Или поне някакви сигнали, че такъв ход на събитията в възможен?
– Много години по-късно разбрах, че по време на подготовката на операция „Дунав“ се е отделяло голямо внимание на оперативната маскировка.
Тя се е провеждала по единен план и замисъл (в който участвали всички участващи държави) и е успяла да запази в тайна целите и плановете на подготвените мероприятия. Така сутринта на 21.08.1968г. много от разузнаванията на различни държави, а и средствата на масмедиите са останали изненадани.
Това е причината операцията с кодовото наименование „Дунав“ да бъде строго пазена и да се знае от изключително ограничен брой офицери. Много години след събитията в Чехословакия съм слушал от колеги от големите щабове да казват: „Аз знаех много преди да влезете“. Но на това никога не съм вярвал. Доколкото ми е известно (лично от тях!) са знаели само министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров и началника на ГЩ ген. Атанас Семерджиев. Даже в някои отношения сме „заблуждавани“ и ние преките участници под предлог, че ще участваме в учения или съвместни учения на територията на бившия Съветски съюз.
В потвърждение на казаното говорят и фактите – полкът се изнесе от България на 24 юли, а заповедта за нареждане на проникването на територията на Чехословакия е на 20 август (№ 39/20 август 1968 г.), подписана от 33 висши партийни функционери и политици.
На личния състав беше забранена личната кореспонденция и комуникацията по техническите средства (такива възможности тогава имаше). Ние цял месец не разбрахме, че и 22 МСП от Харманли се намира като нас на територията на Съветския съюз.
Колкото до командването на полка, те са получили някаква информация още с преподчиняването на 128 мотострелкова дивизия (което е съвсем нормално), но останалите офицери не сме имали официално някаква предварителна информация. Вярно е, че по това време на прехода по море и ж.п. транспорт, съмненията ни нарастваха и започваха да стават очаквани. Но ако ние се съмнявахме още, то железничарите, които на гарите проверявах ж.п. платформите, ни питаха „За Чехия ли пътувате?“.
– Да се върнем пак на 21 юли 1968 г., полкът е вдигнат. Какво стана оттук нататък. Как протече десантът?
– На 21 юли в 03,00 часа през нощта полкът внезапно беше вдигнат по тревога и изведен с цялата си техника в район близо до село Бояново. Там се извърши проверка на личното окомплектоване на всеки войник, сержант и офицер. От този район се изнесохме и се устроихме на лагер е непосредствена близост до армейския полигон „Ново село“, където проверката продължи по окомплектоването на машините главно с бойни припаси и други видове имущества. Вечерта на 23 юли пак бяхме вдигнати по тревога и извършихме 110 км преход и сутринта се разположихме в район в непосредствена близост до ВМБ „Атия“. Първоначално се пуснаха слухове, че ще участваме в тактическо учение, а в последствие, когато се разбра, че ще се товарим на десант – че ще играем съвместно тактическо учение на територията на Съветския съюз. Вечерта част от нашия батальон беше натоварен на наши десантни кораби и в полунощ потеглихме.
След две денонощия плаване се стоварихме в района около Иличовск, близко до Одеса, където пренощувахме и сутринта на 27 юли започнахме да се товарим на ж.п. вагони.
Движихме се две денонощия преход над 1000 км и се разтоварихме на ж.п. гара в Западна Украйна между градовете Ужгород и Мукачево. Впоследствие се разположихме в дъбова гора южно от Мукачево на 35-40 км от границата с Чехословакия. Както десанта по море, така и изнасянето с ж.п. транспорт на такова далечно разстояние протече много организирано при добър ред и дисциплина. Така нашия полк извърши комбиниран марш – на собствен ход, по море и с ж.п. ешелони.
Такъв преход в историята на Българската армия – както преди, така и след това не е извършван. Затова безрезервно подкрепям казаното от полк. Трифон Ангелов (мой ротен командир по време на събитията) за изучаването на опита от тези действия, както от Военното училище, така и от Военната академия, защото са полезни от „тактическа и оперативна гледна точка“. „Какво мислите – подчертава той – лесно ли е прехвърлянето на цял полк с личен състав над 1300 души и 450 единици бойна и спомагателна техника на 2700 км и след това обратно!”. Той самият смята, „че това не се прави от политически страх“, което е било много обидно. Опитът за поколенията от всички професии е важен, но за военната професия е изключително необходим, защото там се плаща всичко с кръв.
– А вече в украинската гора появи ли се вече информация, че всъщност целта е Чехословакия и се чака заповед за нахлуване?
– И след пристигането и установяването в гората някаква конкретна информация по командна линия не ни беше казана. Започнахме да се готвим за учението, водехме занятия по огнева и тактическа подготовка. Провеждахме стрелби, кормуване. Всеки батальон си оправяше нерешените въпроси. Техниката се обслужваше и подготвяше за голям преход. На всички БТР и танкове отгоре върху бронята и върху брезентите на автомобилите с бяла боя беше изрисуван кръст като опознавателен знак за собствената авиация и съюзническите войски, а за авиацията два червени пръстена на опашката. Бяха ни раздадени топографски карти за слепване. На всеки офицер по две – едната очертаваше полосата на маршрута до Банска Бистрица, а другата за района около Банска Бистрица – мащаб 1:50,000. Тогава вече стана ясно, че ще влезем в Чехословакия и ще сме в района на Банска Бистрица.
– Какво Ви бе съобщено на 20 август – денят преди влизането в Чехословакия. На войниците тогава се раздават бойни патрони – по четири пълнителя и им казват, че при опасност за живота имат право да стрелят.
– Денят 20 август започна необикновено. По командна линия се нареди провеждането на редица мероприятия свързани с непосредствената подготовка, по важните от които бяха: дозареждане на техниката с гориво на 100%; зареждане във всяка машина (според броя на екипажа) хранителни продукти като неприкосновен запас за пет дни, пълненето на пълнителите с бойни патрони и налентоването на кутиите на картечниците (на всеки автомат по четири пълни пълнителя), раздаването на честотите и настройване на радиостанциите и т.н.
Командирите на батальони и началниците на служби бяха събрани при командира на полка. Беше заповядано за водаческият състав задължително да се осигури следобедна почивка в обособени за това места. След обяд след завръщането на командира на батальона ни събра за свеждането на задачите. Бяха проведени и кратки политически митинги по батальонно за мобилизация на личният състав.
Към края на деня започна и сформирането на колоната за извършване на преход 400 км. Такива права – всеки войник да има право да стреля, не си спомням и не съм чул да бъде издавана заповед. При действия в такава обстановка срещу размирици и тълпи, войникът трябва да употреби всичките си усилия за доброто изпълнение, той трябва да влага голямо хладнокръвие, най-голяма издръжливост и през всичкото време да запази необходимата непоколебимост. Стрелбата винаги се е смятала като крайна мярка и се е провеждала с разрешение на непосредствения командир, който носи отговорност за това.
– Бихте ли описали реакцията на Вашите войници при влизането в Чехословакия? Какви бяха връзките с местното население?
– Трудно ми е с няколко думи. Тревогата не беше малка, но паника нямаше. Особено в първите дни, когато притесненията и вълненията идваха от все още неясната обстановка. Голямата загриженост и тревога личеше по лицата на личния състав. Не крия и това, че войниците усещаха и моята лична тревога и ме разбираха отлично. Близостта във възрастта ни позволяваше да нямаме тайни помежду си. Те споделяха всичко с мен, като в същия момент изпълняваха безупречно поставените им задачи. Често правеха и предложения с цел по-голямата сигурност на всички нас.
Особено бяха трудни първите две седмици. Определена роля за това изиграваха местните и другите средства за масова информация. Те непрекъснато тиражираха, че гладуваме от няколко дни, понеже тиловите ни са откъснати, в резултат на което сме станали много опасни. Това накара много граждани да ни търсят и да ни предлагат храна. Всичко това не отговаряше на истината. На моят взвод ни носеха един път храна за цялото денонощие, а освен това в машините разполагахме с неприкосновен запас за пет дни. Често се налагаше тази храна да я показваме, за да убедим местните хора, че това, което се говори не е истина. Всичко това спомогна за сближаване с тях.
Нашите войници бързо се ориентираха в обстановката и лесно се адаптираха към наложените им условия. Голямо значение имаше и провеждането на едно правилно и ритмично обучение в близо година и половина. Също не беше без значение и сравнително високия интелект и добрата обща култура и възпитание, което те притежаваха. С моите войници нямах проблеми. И сега, когато си спомням, се прекланям пред тяхната мъжественост, себеотрицание, жертвоготовност. С тях се чувствах силен и уверен като командир. В тази връзка често бях упрекван от местни събеседници, че това не са редовни войници, а “специално” подготвени хора, облечени във войнишка униформа.
Местното население ни приемаха като “окупатори”, но непрекъснатите контакти създадоха известна близост и даде възможност да изучим в някаква степен езика. Това още повече засили връзките, въпреки деликатното положение, в което се намирахме. Аз и моите войници се стремяхме да поддържаме коректни отношения с гражданите, които в по-голямата си част ни отвръщаха по същия начин.
Контактувахме много и с младежите – проблемите ни бяха еднакви. Много ни помагаха българските граждани, намиращи се в Словакия – особено в осъществяването на контактите и изучаването на езика. Местните знаеха много за България. Почти всеки втори човек, с който съм контактувал, беше идвал по нашето Черноморие.
– Полкът ви е разположен в Банска Бистрица. Какви задачи получихте?
– Сутринта в 4:00 са на 21 август полкът ни премина границата и на собствен ход в продължение на 20 часа премина 414 км. Разположи се в районите на Зволен и Банска Бистрица, като установи контрол върху важните административни и военни обекти – летище Зволен, пощата, телеграфа, радиото, редакциите на вестниците, клубовете на политическите партии, печатниците, милицията, казармените райони, складовете, вододайните зони и др.
Щабът на полка с 2 МСБ, адн и част от щабните поделения устроиха лагер на 7 – 8 км западно от гр. Банска Бистрица, 1 мсб, тб и тила в района на летището на Зволен, а 3 батальон в района на гр. Брезно.
Задачите, които изпълнявахме бяха много и най-разнообразни. Освен охраната на посочените по-горе обекти, патрулирахме охрана на военните комендатури, конвоиране на различни товари и др. Моят взвод получи задача за охрана на ретланслатора на радио „Банска Бистрица“, на една височина в планината на 7-8 км от града. Там бяхме непрекъснато в продължение на две седмици. В последствие след прибирането в лагера изпълнявахме различни задачи по конвоиране и патрулиране, охрана на редакцията на весетник ”Смер” в центъра на града, охрана на войскови складови райони и т.н. Задачите, които се налагаше постоянно да изпълняваме бяха свързани с голяма динамика с много натоварване, но по войнишки се справяхме отлично.
– Един любопитен въпрос – имаше ли добавки над офицерските заплати? Войниците са получавали повече и рубли и крони?
– Нямаше никакви добавки към офицерските заплати, нито по времето на пребиваването зад граница, нито след нашето завръщане.
Войниците получиха при престоя в бившия Съветски съюз по 5 рубли и в Чехословакия по 60 крони (6 лв.) за закупуване на принадлежности за лична хигиена, и то – еднократно. За цигари не! Тогава съгласно ежедневните дажби на всеки войник, сержант и офицер се полагаха по 10 цигари на ден.
– Събирате ли се „окупаторите“, поддържате ли връзка с офицерите, с войниците?
– Винаги съм приветствал, поддържал и участвал в срещите на войсковите колективи в които съм служил. Поводите са били различни, но събирали сме се и по повод участието в тези събития. Ние, военнослужещите служили в 12 МСП, отдали своята младост и енергия за неговите успехи, никога няма да забравим славната му история и традиции, включително участието в Чехословашките събития през 1968 г. Установените между нас контакти и приятелство ще останат за цял живот.
Използвам предоставената възможност за да поздравя останалите живи участници от 12 МСП и 22 МСП и да им пожелая да бъдат живи и здрави – те и техните семейства. А жителите на малкия пограничен град Елхово и днес обичат своите военнослужещи и се вълнуват за Българската армия, за нейното настояще и бъдеще. Разбира се, той, градът днес не е същият, от времето на завръщането на полка участвал в Чехословакия през 1968 г., от времето на нашата младост, няма го ревът на моторите на бойните машини, излизащи по тревога или на занятия, маршовите стъпки и песните на наборните войници, минаващи по улиците на града. Но за нас воините – ветерани, той ще остане градът на нашата младост, градът на началото на нашето командирско израстване и градът, в който винаги ще се завръщаме с удоволствие и наслада.
– Последен въпрос, но отговор с една дума – Какво е за Вас Чехия 68?
– Един епизод от моята служба като офицер от БА!
