През втората половина на 19 век Османската империя е в тежка финансова криза и през 1875 г. обявява неплатежоспособност по външните си дългове. Шест години по-късно е създадена Администрацията на отоманския публичен дълг, чрез която западните кредитори получават правото директно да събират някои данъци и мита в империята. Чрез Севърския и Лозанския договор част от дълговете на Османската империя са прехвърлени на новата Република Турция.
Този исторически екскурс очертава аналогията със сегашното състояние на Турция. Президентът Ердоган често е обвиняван в неоосманизъм. В политически план този упрек е спорен, но сега може да бъде подплатен с икономически аргумент – Ердоган е неоосманист, защото е на път да докара Турция до същото финансово положение, в което е била Османската империя през последните десетилетия от съществуването си. Реминисценциите с късния османски период бяха съживени и от интериора на стария султански дворец Долмабахче в Истанбул – мястото, което финансовият министър Берат Албайрак бе избрал, за да направи изявления, успокояващи инвеститорите.
Рязкото обезценяване на турската лира, инфлацията, гонеща 20%, и обедняването на населението са икономическите симптоми на една криза, предизвикана до голяма степен от политическите съображения на Ердоган. Години наред неговата голяма гордост и наистина сериозно постижение бе
икономическият ръст с „китайски“ темпове
За времето, откакто Партията на справедливостта и развитието е на власт, Турция се превърна в голяма икономическа сила. Сега тя е на 17-о място в света с брутен вътрешен продукт (БВП) от $850 млрд. За сравнение – това е почти двойно повече от БВП на Гърция, България и Румъния, взети заедно. Турските перални, хладилници, телевизори и текстил заливат европейските пазари, приходите на страната от международен туризъм за 2017 г. надхвърлят $26 млрд.
Накратко – днешна Турция има голяма и отворена икономика, тясно интегрирана в международните бизнес вериги. Растежът обаче се дължи до голяма степен на агресивното банково кредитиране, насърчавано от политиците, и на големия приток на чуждестранен капитал. Макар че в социално-политически план е консерватор, Ердоган насърчаваше една ултралиберална икономическа политика. Турция има огромен дефицит по текущата сметка на платежния баланс, който достига 5,5% от БВП. Дълго време гражданите бяха насърчавани от властта да вземат потребителски кредити за жилища и текущо потребление. Това промени из основи живота на милиони турци, но и ги постави във финансов риск.
Друго направление на рисковите финансови експозиции са гигантските инфраструктурни проекти, с които се захвана държавата. Като всеки едноличен лидер, задържал се дълго на власт,
Ердоган е обхванат от мегаломания
и не пести средства да остане в историята като голям строител. Преди две години бе открит един от най-дългите висящи мостове в света, който пресича Измитския залив в Мраморно море, а вече се работи по ново, още по-голямо съоръжение, което ще свърже Галиполския полуостров с азиатската част на страната. Новото летище на Истанбул, което е пред завършване, е рекламирано като най-голямото в света. На хоризонта е и друг мегаломански проект със спорна икономическа рентабилност – прокопаване на канал между Черно и Мраморно море. Всички тези строежи създават заетост и тласкат икономиката напред, но се реализират с кредити, които един ден трябва да се връщат.
Сегашната финансова буря в Турция до голяма степен е предизвикана от кризата в доверието по отношение на турските дългове. Като цяло задлъжнялостта на турската държава не е чак толкова голяма – под 100% от БВП, което е по-добър показател, отколкото имат Гърция и САЩ, например. Но много големи дългове имат и частния сектор, и банките. До сега практиката бе в момента на падежа да се вземат нови заеми, с които се погасява главница по старите. Големият проблем обаче идва когато лихвените проценти по новите дългове изведнъж се окажат три-четири пъти по-високи от тези по старите. А Турция вече е в такова положение.
Част от проблемите на Турция се дължат и на цикличните колебания в международната финансова конюнктура. Основният вектор, по който се движат големите инвестиции, е от развитите икономики (САЩ, Япония, ЕС) към развиващите се пазари и обратно. Когато американските лихвени проценти са ниски, доларите изтичат към страни с рискова, но динамична икономика като Турция. И обратно – когато Федералният резерв вдига лихвите, доларите се връщат обратно отвъд океана. От тази пролет САЩ водят точно такава политика – повишаващи се лихви и изтегляне на излишната доларова ликвидност. Неслучайно в последните седмици американската валута поскъпва силно не само спрямо лирата, но и спрямо всички валути на развиващите се пазари.
И за да стане ситуацията с турските финанси още по-тежка – точно през тази година държавата и частните фирми имат да плащат главници по
дългове от над $200 млрд.
Това са заеми, деноминирани в евро и долари, а голяма част от приходите на фирмите и особено на държавата са в обезценяващи се турски лири.
Всички наблюдатели се озадачават от поведението на Ердоган, който натискаше турската централна банка да не повишава лихвените проценти, за да насърчава потреблението и бизнес активността. Икономическата теория казва, че при висока инфлация и обезценяваща се валута трябва да се прави точно обратното – да се вдигнат лихвите, за да спре прегряването на икономиката и бягството от местната валута. Но в чисто политически план може да се окаже, че турският президент си е направил добра сметка. Той форсира предсрочни избори през юни т.г. и главната му цел бе икономическият срив да не се случи преди датата на вота. Сега властта му вече е бетонирана, а следващите редовни избори са чак след пет години.
Към структурните проблеми на турската икономика трябва да добавим и
геополитическите вражди
в които Ердоган влиза охотно. Заради живеещия в САЩ духовен лидер Фетхулах Гюлен турският президент се скара с Вашингтон и на практика взе за заложник един американски евангелистки пастор, работещ в Турция. Импулсивния Тръмп наложи 50% мито върху вноса на турска стомана, което е сериозен удар, защото САЩ са най-големият експортен пазар за турските стоманопроизводители. Търговската война ескалира след като Анкара отвърна с драконовски мита срещу американските автомобили, алкохол и ориз. Не е трудно да се предвиди кой ще пострада повече от тази размяна на удари – САЩ са петият по важност пазар за турския износ, докато Турция е едва на 29-о място сред вносителите на американски стоки и услуги.
Турската икономика няма да катастрофира заради затруднения износ на стомана за САЩ, но обтегнатите отношения със световния лидер може да й навредят повече. При предишната тежка финансова криза през 2000-2001 г. Анкара се обърна за помощ към Международния валутен фонд, а както е известно Вашингтон има огромно влияние върху тази международна организация. Сега обаче силно обезпокоени са и европейците, не само защото са основен търговски партньор на Турция, но и заради огромните дългови експозиции на някои големи европейски банки към турската икономика. За испанската BBVA те възлизат на над 80 млрд. евро, за италианската UniCredit – за 17 млрд. евро, а за френската BNP Pariba – 30 млрд. При най-лошия сценарий отписването на турски дългове може да разклати банковата система на цялата еврозона.
Поведението на Ердоган след избухването на кризата през тази седмица е типично за всеки диктатор, който се опитва да победи финансовите пазари – да призове към патриотизъм, национално единство и да обясни проблемите с пъклен заговор на чужди сили. Картината става гротескна, ако добавим факта, че централна фигура в борбата с кризата е министърът на финансите Албайрак, който е зет на Ердоган. Младият министър е учил икономика в САЩ, може и да е кадърен, но роднинството с президента хвърля сянка върху способността му да взема самостоятелни решения. Излъгани ще останат тези, които очакват някаква драматична и окончателна развръзка на турската финансова криза и на икономическата война между Анкара и Вашингтон. В политически план Ердоган няма да отстъпи и пасторът Брънсън едва ли ще бъде пуснат да са завърне в родината си. Финансите на Турция обаче ще останат под силен натиск, а политическите флиртове на Ердоган с Русия, Китай, Иран и дори Катар ще засилят отдалечаването на страната от Запада.
