През пролетта на 2014 г. в Евразийския национален университет в казахстанската столица Астана, където преподавах, се изсипа многоброен десант от китайски журналисти. Те бяха дошли, за да разберат какво мислят хората и експертната общност в Казахстан за инициатива „Нов път на коприната“, която президентът Си Цзинпин бе лансирал няколко месеца по-рано именно в Астана. Аз им казах, че не мога да мисля нищо, защото не са известни никакви конкретни детайли за тази инициатива. И на свой ред ги запитах какво могат те да ми кажат за Новия път на коприната. Отговориха ми, че те не знаят много повече от мен, но има директива това начинание да бъде активно лансирано и обговаряно в китайските държавни медии. От своя страна казахстанските ми колеги дипломатично премълчаха, това което ми бяха споделяли в частни разговори – че се опасяват от китайска икономическа и демографска експанзия в тяхната страна.
В следващите години инициативата Нов път на коприната бе ребрандирана няколко пъти, като първо се казваше „Един пояс, един път“, а сега вече се използва по-краткото „Пояс и път“. Това име е етикет, който бива лепен на почти всяка китайска икономическа активност на Евразийския материк и дори в Африка. Още през 2013 г. президентът Си Цзинпин формулира
пет главни направления
по които ще се развива инициативата: укрепване на транспортната свързаност; опростяване на условията за търговия; укрепване на финансовите връзки; политическо взаимодействие и развитие на контактите между хората. Тези твърде общи формулировки никога не са конкретизирани с числа, срокове, карти на транспортните коридори или пък списък на проектите, влизащи в „Пояс и път“. Неслучайно китайските чиновници старателно избягват думата „проект“, а говорят за „инициатива“. Не е ясно дори и кои точно държави са включени в „Пояс и път“. Стикерът с това име бива залепван на най-разнообразни начинания – от строителството на магистрали, жп линии и газопроводи, до провеждането на научни конференции и създаването на аналитични центрове.
Така неопределеността се превърна в главна характеристика на инициативата „Пояс и път“, поради което е трудно да се разбере доколко успешна е тя. Преди две седмици на тържествено съвещание в Пекин самият Си Цзинпин се похвали с $60 млрд. китайски инвестиции в страните от Пътя на коприната, които довели до създаването на 200 хил. работни места и увеличение на двустранната търговия с тези държави до $734,3 млрд. Не е ясно дали това е много или малко и по какъв точно начин инициативата „Пояс и път“ е допринесла за нарастване на търговския оборот.
Чисто икономическата логика, движеща инициативата „Пояс и път“, е базирана върху наличието на сериозни обеми свободни капитали в китайската държава. Огромните излишъци в търговския баланс на страната трябва да бъдат инвестирани някъде и вътрешният инвестиционен пазар не може да ги поеме изцяло. Традиционният инструмент за влагане на свободните държавни пари са американски дългови книжа и Китай държи немалък обем от тях, но по геополитически и чисто икономически причини Пекин се стреми към диверсификация на своя инвестиционен портфейл. И погледът се насочва към Евразия.
Дебело трябва да се подчертае, че „Пояс и път“ е
инвестиционна, а не благотворителна инициатива
Проектите под нейната шапка трябва да носят печалба. И на тази база Китай се сблъсква с конкуренцията на банките, които се занимават именно с това – отпускане на заеми за надеждни и печеливши бизнес начинания. Пекин обикновено осигурява финансиране, в някои случаи поема и строителната дейност и сравнително рядко придобива собственост в проектите, включени в „Пояс и път“.
Инициативата „Пояс и път“ обаче има и геополитически компонент. Като възходяща световна сила, която вече мери ръст със световния лидер САЩ, Китай се стреми да получи влияние в колкото се може повече държави в Евразия и съвместните инвестиционни проекти са добър инструмент за постигане на тази цел. Особено активен е Пекин в страните от Южна и Югоизточна Азия, които са съседи на неговия регионален конкурент за геополитическо лидерство Индия. Бие на очи китайската икономическа активност в Непал, Шри Ланка, Малайзия, Афганистан, Малдивите и най-вече в Пакистан – ключовият съюзник на Пекин в Азия.
Договорите за китайските задгранични инвестиции обикновено са секретни и е трудно техните условия да бъдат съпоставени с тези на международни финансови институции като Азиатската банка или Световната банка. Всъщност има сериозни подозрения, че в азиатските страни Пекин залага на определени политически лидери, финансира предизборните им кампании и след това очаква от тях да се отплатят с договори за китайски инвестиции. И още нещо много важно – за разлика от международните финансови институции Пекин не поставя условия към правителствата за бюджетна дисциплина, прозрачност при изразходване на средствата и провеждането на международни търгове за избор на изпълнител на конкретните проекти. В резултат някои държави с по-слаба икономика постепенно влизат в дългов капан, а финансовата зависимост от Китай се конвертира и в политическа.
Първоначално Пекин възлага финансирането на проектите от „Пояс и път“ на водещи държавни кредитни институции като Банката за развитие и Експортно-импортната банка. След борсовия крах от лятото на 2015 г., който изтрива $4,5 трилиона от капитализацията на китайските компании, листвани на борсата, властите в Пекин се заемат със затягане на финансовата дисциплина и преразглеждане на редица губещи проекти, в които са наливани огромни суми. Опасенията са, че моделът на
неразумно инвестиционно поведение
може да се пренесе и върху задграничните проекти. Особено внимателно се наблюдава дейността на специалния фонд „Път на коприната“, който има капитал от $40 млрд. и на него се възлагат надежди да стане главен инвеститор в инициативата „Пояс и път“.
Засега най-големите китайски инвестиции в рамките на инициативата „Пояс и път“ са в инфраструктурни обекти в Югоизточна Азия и в проекти за добив и пренос на газ в Централна Азия и Русия. В Европа не са регистрирани особени успехи. През 2014 г. бе подписан договор за изграждане на скоростна магистрала Белград–Будапеща за $2,89 млрд., като идеята на сръбското и унгарското ръководство бе в замяна на инвестициите да дадат строителството на съоръжението на китайски компании без търг. Унгария обаче е член на ЕС и Брюксел бързо вкара премиера Виктор Орбан в „правия път“, като го задължи да проведе открит търг за избор на строител на магистралата, която не е готова и до днес. В Черна гора пък Китай отпусна заем от 809 млн. евро за строеж на магистрала от Адриатическо море до границата със Сърбия. В момента и този проект е спрян, защото се оказа, че 620-хилядната балканска държава просто не може да понесе такова дългово бреме.
Най-големите удари срещу китайската задгранична икономическа експанзия обаче дойдоха през последните седмици от
две ключови държави – Малайзия и Пакистан
И в Карачи, и в Куала Лумпур властта се смени съвсем наскоро и новите министър-председатели заявиха намерения да преразгледат договорите за китайски инвестиции. В Малайзия са замразени проектите за жп линия и два газопровода, а премиерът Махатхир Мохамед подозира своя предшественик в корупция в гигантски размери, която е свързана именно с китайското финансиране. Макар и с доста по-предпазлив тон, министри от кабинета на новия пакистански премиер Имран Хан се изказаха за преразглеждане на проектите от инициативата Китайско-пакистански икономически коридор, които възлизат на $57 млрд.
В крайна сметка еуфорията около китайския „Пояс и път“ се оказа прибързана. Пекин наистина е заинтересован от подобряването на транспортната инфраструктура в Евразия, защото това ще улесни китайски износ, но въпросът за цената на тези подобрения е много важен. Понеже основните производствени мощности на Китай са съсредоточени по крайбрежието, морският транспорт до Европа си остава по-евтин от железопътния и автомобилния. Четири от всеки пет влака, които карат китайски стоки в Европа, се връщат обратно празни. Затова в ЕС можем да приемаме потока от китайски туристи с отворени обятия, но е добре да се отнасяме с доза здрав скептицизъм към предложенията за китайски инвестиции.
