Преди 100 години край Дойранското езеро е постигната една от най-славните, мащабни и важни победи на Българската армия, която, за съжаление, се оказва и последната в Първата световна война. В средата на септември 1918 г. Солунският фронт е пробит при Добро поле. Достигнала до крайно икономическо и морално изтощение и разкъсвана от войнишки бунтове, България е принудена да капитулира. Един век по-късно около 40 български и чуждестранни историци се събраха на брега на Дойранското езеро за участие в конференция на тема „Първата световна война и излизането на България от нея (1918 г.)“. Форумът бе част от програмата на Националния комитет за отбелязване на 100-годишнината от Първата световна война, който е председателстван от вицепремиера и министър на отбраната Красимир Каракачанов.
Научната конференция в Нови Дойран започна с приветствени думи от ръководителите на институциите, които я организират – доц. д-р Даниел Вачков, директор на Института за исторически изследвания при БАН, доц. д-р Александър Гребенаров – председател на Македонския научен институт, Христина Цонева – директор на Регионалния исторически музей – Благоевград, и Лазар Младенов – председател на Българския културен клуб – Скопие. Прочетено бе и приветствие от заместник-министъра на отбраната Анатолий Величков. През двата дни на форума бяха представени 32 доклада на учени от България, Русия, Полша, Румъния, Сърбия, Италия. За съжаление, историци от Скопие не взеха участие, въпреки че са били поканени от организаторите. Темите на докладите бяха разнообразни – от хода на бойните действия през 1918 г. и лидерството на военачалниците до икономически, социални и културно-пропагандни аспекти на войната. Приятно впечатление с отличното познаване на българската история направиха колегите от Русия и Полша. Общо бе заключението, че поражението на България през 1918 г. идва поради явното превъзходство на силите на Антантата на Солунския фронт в жива сила и особено в артилерия и продоволствено снабдяване. Освен това към края на войната голяма част от българските войници гладуват, облечени са в изпокъсани дрехи, мнозина са боси. Няма и никаква перспектива основният съюзник Германия да окаже съществена помощ на българите на Солунския фронт, защото самата тя е изтощена и е пред поражение на най-важния фронт – Западния. В тази обстановка българската армия все пак успява да излезе с чест от войната, като по-голяма част от нейните части не са разбити, а отстъпват сравнително организирано. На този фон още по-ярко се откроява подвигът на защитниците на Дойранската позиция. Масираната атака срещу тях започва почти по същото време, в което Антантата атакува и при Добро поле – сутринта на 16 септември 1918 г.
Височината Кала тепе край Дойранското езеро е средоточието на българското бойно майсторство и героизъм в Първата световна война. Именно нея избраха да посетят участниците в научната конференция, за да се запознаят на място с терена на битката и да се потопят в атмосферата й чрез разказите на двама компетентни военни историци – доц. Иван Петров от Благоевградския университет и доц. Ангел Джонев от Историческия музей в Кюстендил. Пътуването до Фердинандовата чешма, която е в подстъпите към Кала тепе, бе истинско приключение. Автобусът не може да се изкатери по тесния и стръмен коларски път и затова участниците в конференцията се натовариха в ремаркета, теглени от два трактора с обозначение „Made in Yugoslavia“. От чешмата до върха на хълма може да се върви само пеша. Теренът е обрасъл с ниска субтропична растителност, като особено неприятен е храст с изключително твърди бодливи листа, които режат като ламарина. Става ни ясно защо дрехите на българските войници на Солунския фронт бързо се превръщали в дрипи.
Кала тепе е една от доминиращите височини на западния бряг на езерото. Оттук като на длан се вижда целият терен до някогашния гр. Дойран – зона, в която са били разположени трите позиции на българската войска през 1916–1918 г. – предна (пред нея е имало няколко застави), централна и главна. На Кала тепе е била съсредоточена артилерията, която е най-силна в цялата дълга българска отбранителна линия в Македония. През 1918 г. Дойранската позиция от езерото до източния бряг на р. Вардар (28 км) е отбранявана от седем и половина артилерийски полка. Те са може би единствените в българската армия, които не изпитват хроничен недостиг на боеприпаси. Но това, което придава страховита сила на българските оръдия на Кала тепе, е наблюдателният пункт, наречен от англичаните Дяволското око. От него много добре се виждат позициите на войските на Антантата и при всяко движение артилерията е насочвана да открие огън. Поради това за англичаните е било практически невъзможно нито да се прегрупират, нито да извършват доставки за войските си през светлата част от денонощието. Неслучайно една от официалните истории на английските бойни действия на Солунския фронт е озаглавена „Под окото на Дявола“.
Укреплението на пункта Дяволското око на Кала тепе изглежда впечатляващо и днес, век след построяването му. Използвани са много бетон и метал (как ли са докарани по планинския път?), поради което конструкцията е издържала, въпреки че е била
най-обстрелваният участък на целия Солунски фронт в Първата световна война. Парчета от снаряди, гранати и куршуми се намират и днес в района.
За Дойранската позиция се водят три големи битки – през август 1916, април–май 1917 и септември 1918 г. В първото сражение българските позиции са атакувани основно от французи, през 1917 г. – от англичани, а през 1918 – пак от англичани плюс една гръцка дивизия и един френски полк. През 1916 г. отбраната се осъществява от една бригада от Втора Тракийска дивизия, която дава големи жертви – над 1400 души. Българското командване си извлича поука и решава, че животът на войниците може да бъде спасен само чрез солидно укрепване на позицията. От Германия е доставен метал и през пролетта на 1917 г. започват укрепителни работи. Тогава отбраната вече е поета от 9-а Плевенска дивизия, а за неин командир е назначен полковник Владимир Вазов, който скоро след това е произведен в генералски чин.
Генерал Вазов е изключително отдаден на работата си педантичен командир. Много често е инспектирал укрепителните работи и в крайна сметка неговата взискателност спасява живота на хиляди български войници.
Битката през септември 1918 г. е изключително ожесточена, изходът й не е предизвестен, макар че атакуващите имат смазващо превъзходство – 2,5 пъти в личен състав и 3,5 пъти в артилерия. В двудневната мощна артилерийска подготовка на атаката са изстреляни 250 хиляди снаряда. През нощта на 17 срещу 18 септември са извършени и шест газови нападения. Българските бранители обаче са подготвени и слагат противогазите. В цялото няколкодневно сражение тежко обгазени са само 38 български войници, а по-леко – 138.
На 18 септември англичани и гърци успяват да завземат предната позиция на защитниците и достигат до първата линия на главната позиция. Следва българска контраатака, която изтласква настъпващите от най-невралгичните точки на отбранителната линия. В малките часове на 19 септември следва нова английска атака, подкрепена от авиация и нова порция бомби с отровни газове. Този път генерал Вазов дава заповед и българите да отвърнат с химическо оръжие. Боят обаче е решен от безжалостната артилерия на бранителите. Англичаните отново сполучват да превземат някои от опорните пунктове, но българите си ги връщат с контраатака. До вечерта нападателният устрем на британците вече е изчерпан и те се примиряват с поражението. А цената му е огромна – Антантата губи 11 673 убити и 547 пленени срещу около 1700 убити и безследно изчезнали българи. Генерал Вазов пише: „Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете… Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кеймбридж“.
