По време на проверка в голямо военно формирование генерал се отбил в кухнята, за да види правилно ли се приготвя храната за войниците. Супата вече била сложена в казана да се вари и генералът веднага забелязал в нея паднала муха. Придружаващите го изтръпнали в очакване на реакцията му. Но най-спокойно един от готвачите посегнал с черпака, загребал малко от супата заедно с мухата и я глътнал без никаква гримаса, като промърморил, че са изтървали зърно от чер пипер. Командирът на формированието си отдъхнал с облекчение, а останалите умело прикрили усмивките си…
За тази незабравена през годините вярна или силно преувеличена случка се сещаме с майстор готвача Илия Дудински в началото на нашия разговор. Той махва с ръка, сякаш казва – е, има и други подобни истории, но времената са други. Роден е в Пловдив през 1964 г. Завършва техникума по обществено хранене „Асен Златаров”, специалност „Технология на храната”. И веднага по договор е разпределен в легендарния пловдивски ресторант „Тримонциум”. Но след няколко месеца, през октомври 1982 г., влиза в казармата. Войнишката служба се оказва предопределяща за бъдещето му.
„В Строителната дивизия в Пловдив приготвяхме храна за 1500 войници. Кухнята беше модерна. В едната част на огромната столова се хранеха младите войници, а в другата – останалите. Службата ми допадаше, а и школата от „Тримонциум” се забелязваше. В района на поделението имаше много паметници, бюстове на ханове и царе, пана, исторически музей, въобще войниците имаха възможност да се запознаят с българската история. Но аз исках да се развивам в професията. А и бях заинтригуван от парашутизма. Офицер, който ни преподаваше военно обучение в техникума, искаше да направи някои от нас парашутисти. Водеше ни на парашутната кула в поделението. И тренирахме, но не сме правили парашутни скокове“ връща се назад в годините Илия Дудински.
Желанието му е било да отиде в школа за младши сержанти и да остане на служба. В един почивен ден командирът на Строителната дивизия генерал-майор Иван Желев влязъл в кухнята. Редник Дудински му рапортувал, както се полага, и генералът го попитал как се чувства. Отговорил му, че няма проблеми, харесва работата си, но иска да отиде в школа за младши сержанти. Изкарал школата и след нея го изпратили в поделение в Сопот. Поради задържане на набора се уволнил в края на 1985 г. И на 1 април 1986 г. започнал като сержант пак в поделението в Сопот към ВМЗ. Там служил до 1993 г. като командир на отделение.
Не забравях обаче увлечението си по парашутизма. Исках да бъда в Специалните сили и щом разбрах, че имат свободни длъжности, не се поколебах. Започнах през 1993 г., след като парашутният полк прерасна бригада. И тук съм до момента. Обичам армията, защото ме научи на дисциплина, научи ме на уважение към хората и обратно – получавам уважение, развълнувано изрича Илия Дудински. Стигнал е до длъжност заместник-командир на взвод и звание старши сержант. Не е скачал с парашут, но се е спускал от вертолет по метода „бързо въже” за овладяване на сгради. Ротен му е бил капитан Павлин Ангелов, а взводен командир – лейтенант Светльо Александров, сега в 24-та авиобаза. Батальонът, в който е служил, тогава е командвал сегашния заместник-командир на бригадата полковник Иван Райков.
„Като съм между войниците, все едно съм като тях, между млади хора и аз се чувствам млад. Младите говорят позитивно, изпълват ме с енергия, продължава Илия Дудински. Не може да забрави полевите лагери, в които е участвал.
Спомня си, вече като готвач в батальон, как са стигнали през зимата по тъмно на връх „Бунтовна” в Средна гора. Започнали да копаят в снега, правели са палатки, оборудвали са лагера. Раздали са консерви за вечеря. Цяла нощ са работили и на полевата кухня. Сутринта закуската е била, както се полага – с топъл чай. Всички, повечето млади войници, са казали, че са здрави. Командирът на батальона изкарал пред строя старши сержант Дудински и заявил – това е вашият готвач, аз го познавам, гладни може да вървите, но от глад няма да умрете.“ През 2012 г. в 68-а бригада „Специални сили” са настъпили реорганизации. Както и в други формирования в Българската армия е бил въведен кетъринг и готвачите са се оказали излишни. Илия Дудински си пуснал рапорта и заминал за Холандия. Намерил си работа в италиански ресторант. Започнал от най-ниското стъпало и постепенно забелязали уменията му.
След две години му се е обадил тогавашният началник-щаб на 68-а бригада полковник Васил Попов. Отворил се щат, само че за работник в кухня. Не мислил много и през 2014 г. се върнал като мияч на чинии. Вече без звание, като цивилен служител. Но започнал да помага на готвачите. След година бил забелязан от командира на бригадата бригаден генерал Михаил Попов, сега генерал-майор и командир на Сухопътните войски – кухненски работник си, а какви ястия правиш! И станал отново готвач, майстор-готвач.Казва добри думи за хората, с които работи. Подчертава, че е много важно колективът да е сплотен. Всеки може да бъде заменен от друг, когато се налага. Сутрин правят нещо като оперативка, обсъждат изпълнението на задачите от миналия ден и това, което им предстои. Удоволствие за мен е не само да нахраня войниците. Винаги съм имал стремеж към по-интересното, по-хубавото, различното, особено да направя вкусотии на полевите лагери. В походната кухня храната става по-друга. Кухните са на дърва и на нафта. Самите дърва със своята топлина обръщат вкуса на ястието. Правил съм вретена. Например взимам пилета, обезкостявам ги, стават четири пържоли, а от останалото правя супа. И още – свинско със зелен фасул, свинско с грах, свинско с картофи, все е готвено… Аз със същите продукти създавам нещо друго. Месото го правя на пържоли, а картофите сварявам за гарнитура. Ако е боб с наденица, наденицата ще бъде изпечена предварително. Ако пък е риба с доматен сос – доматите ги изцеждам, да станат по-гъсти, нарежа кромид, рибата я изпека и става хем риба, хем салата, изрежда майстор готвачът. Споделя, че много обича да прави десерти от есенни плодове – дюли, ябълки, сливи… И точно сега е моментът за такива вкусотии. Правил е и крем-карамел в гората, в тави на бавен огън. От опит знае, че когато е в по-големи количества, храната е по-вкусна. И по-хубаво е, когато тя е готова, да постои малко. Не е добре веднага да се консумира, даже час, час и половина да постои, за да се отпуснат всички аромати от ястието.
Кой готви вкъщи? Илийката, както го наричат всички в бригадата, се усмихва. Признава, че вкъщи готви съпругата му Василка. И дъщерите му Милена и Павлина харесват нейните ястия, може би, защото им е майка. Досега не си спомням някога да сме оставили войниците гладни. Дали ще има ток, дали ще има или няма вода, дали фурните ще работят или не, ние трябва да се справим, да предвидим всички трудности. При нас не може да се чака, ако няма ток, започваме на дърва, трябва да сме се запасили и с вода… Войската не може да остане гладна. И муха в супата не може да има, обобщава Илия Дудински.
Не съжалява ли, че е работил в престижни ресторанти, а е предпочел да бъде в армията? Отговаря кратко – да, можех да продължа в „Тримонциум”, да ходя на специализация в чужбина, но… сърцето ми е при военнослужещите.
