Македония с хайдушки чети и с харамийски дунанми няма да освободите. Трябва война с Османската империя, победа и след това затвърждаване на тази победа с признати от Великите сили договори! Това казва в есента на 1884 г. майор Данаил Николаев, когато гостува в София в дома на своя баджанак, капитан Коста Паница. По това време Паница е встрастен в македонското дело и е ярък привърженик на четническото движение. Но разумният румелийски майор Николаев охлажда буйните глави. Като предвижда напред през времето войните за обединение на България.
Майор Николаев е и главно действащо лице в святото българско дело – Съединението. През септември 1885 г. той е свикал запасните в румелийската милиция на традиционните летни маневри. Но не ги разпуска, а ги държи в бойна готовност, защото вече е спечелен за делото на Съединението. Майор Николаев е твърд военен прагматик и често се изказва с недоверчива ирония за тайните комитети на Захарий Стоянов. Съединението трябва да е всенародно дело, но без войската няма да стане, убеден е Николаев, който не разчита много нито на „писаниците на Захария и на Димитър Ризов”, нито на харамийското въображение на Коста Паница. Арабито, както го е наричал Паница, в началото е твърде скептичен към извършването на Съединението без покровителството на Русия. Като праволинеен военен, още повече – служил в Руската армия, той вярва, че само империя може да победи империя, както е станало в Освободителната война. Защото Съединението ще бъде нож в сърцето на султана и се е очаквало Турция да се опита да си върне плодородната област чрез военна сила. Но дори такъв железен офицер като него не може да устои на всенародния порив за Съединението на изкуствено разделения български народ.
Когато в нощта на 5 срещу 6 септември повежда дружините на румелийската милиция към конака на Гаврил Кръстевич, Николаев умишлено се бави няколко часа, чакайки четниците на Продан Тишков – Чардафон най-после да минат моста на Марица и да стигнат центъра на Пловдив. Николаев в никакъв случай не иска Съединението да се превърне в обикновен военен преврат. Но така или иначе, неговите дружини изиграват решаващата роля за отхвърлянето на османската зависимост от Източна Румелия и не случайно майор Данаил Николаев остава завинаги в историята като Пълководецът на Съединението.
Роден е на 18/30 декември 1852 г. в Болград, Русия (днес в Украйна), в българско семейство, бежанци от Търново. През 1871 г. завършва Болградската българска гимназия.
Военната си служба започва във Волноопределящата рота на 54-и Мински Пехотен полк. На 19 септември 1873 г. постъпва във Военното пехотно училище в Одеса като юнкер. Завършва през 1875 г. и на 20 юли се завръща в полка си в Кишинев с военно звание портупей-юнкер.
Участва като доброволец в Сръбско-турската война. Сражава се при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. По време на Руско-турската война (1877–1878 г.) е командир на рота от V-а Опълченска дружина в Българското опълчение.
Отличава се в боевете на Шипка и при Шейново. На 8 юли 1877 г. е произведен в първо офицерско звание подпоручик от Руската армия, а на 10 август 1877 г. повишен в чин поручик.
В началото на 1880 г. Данаил Николаев е назначен за командир на I-а Пловдивска дружина. На 1 март същата година е повишен в звание щабскапитан от Руската армия и Източнорумелийската милиция. Два месеца по-късно е назначен за командир на II-а Пловдивска дружина. На 15 ноември 1883 г. е повишен в майор от Източнорумелийската милиция. Именно като такъв се превръща в Пълководецът на Съединението.
Тъй като военен удар се е очаквал от ощетената Турция, от 9 септември 1885 г. майор Николаев е назначен за началник на Търново-Сейменския отряд на южната граница. На 11 септември е повишен в звание подполковник. През Сръбско-българската война командва Източния корпус, а при контранастъплението на българската армия, след боевете при Сливница (5-7 ноември 1885 г.) – Западния корпус. Командва настъпление към Цариброд и Пирот. След края на войната е награден с Орден „За храброст“ II ст. и повишен в звание полковник. Така Данаил Николаев става първият полковник от българската армия. След детронирането на княз Александър Батенберг е военен министър и участва в потушаването на бунтовете на офицерите русофили през 1887 г. След избора на Фердинанд за български княз, Данаил Николаев напуска поста военен министър и е назначен за негов военен съветник (1887–1893 г.). На 14 февруари 1891 г. е повишен в звание генерал-майор. Между 1893 и 1897 г. е в запаса, като през това време е председател на Върховния македонски комитет (1895–1897 г.). След връщането си в армията, княз Фердинанд го назначава за генерал-адютант (1897–1907 г.). На 15 ноември 1900 г. е повишен в звание генерал-лейтенант.
От 1907 до 1911 г. генерал-лейтенант Николаев е военен министър и ръководи подготовката на армията за предстоящите войни. През 1907 г. лично княз Фердинанд го награждава с Орден „Св. Александър“ I ст. с брилянти. Като министър на войната, на 22 септември 1908 г. генерал-лейтенант Данаил Николаев приподписва манифеста за Независимостта на България. На 18 май 1909 г. става първият български офицер, получил званието генерал от пехотата. През 1911 г. напуска армията и минава в запаса. По време на Балканската война командва гарнизона в Ямбол.
На 16 април 1925 г., при атентата в църквата „Света Неделя“ загива единственият му син – подполковник Никола Николаев. На 6 май, Гергьовден, 1936 г. генерал Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“. Като старши генерал в Българската армия, на 12 юли 1937 г. Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски. Генерал от пехотата Данаил Николаев умира на 29 август 1942 г. в Банкя.
