Досегашният командир на Морската вертолетната авиобаза „Чайка“ подполковник Спас Спасов: Ще продължа да летя!
След 2042 часа във въздуха първокласният пилот се подготвя да командва граждански вертолет
– Г-н подполковник, помните ли кога за първи път решихте, че Вашата бъдеща професия ще бъде летец?
– Помня, разбира се. През 1982 г., когато преместиха полка бойни вертолети в Стара Загора. Аз бях осмокласник в село Калояновец, Старозагорско, над нас бе част от зоната, която облитаха. Много бързо реших, че ако вляза в Сержантското училище на ВВС, пътят ми към авиацията ще бъде по-кратък и по-сигурен, като от там директно мога да кандидатствам за пилот. Е, не стана съвсем така. Завърших Сержантското училище, една година служих в Долна Митрополия, специалността ми бе „Свръзки и радиотехническо осигуряване“. После – една година в Пловдив, отново свързочник, в полка, който осигуряваше 10-ти Смесен авиационен корпус. След това кандидатствах на общи начала, заедно с всички кандидат-курсанти във ВВВУ…
– И изкарахте още една казарма?
– Още едно военно училище! И случихме на тежки за армията ни времена дори по отношение на изхранването на личния състав. Аз и още трима мои колеги, които бяхме завършили Сержантското училище, подадохме молби за съкращаване на срока на обучението. Получихме съгласие, но трябваше да представим подробни планове как ще вземем изпитите, предвидени за три учебни години, за две. Това стана и завършихме с предния випуск, през 1993 г. Така желанието ми се сбъдна и се върнах в Стара Загора като втори пилот на боен вертолет Ми-24.
– И откога сте под пагон?
– Клетва съм дал на 13 септември 1984 г. Тридесет и девет години и половина съм под пагон …
– И започнахте офицерската си кариера като вертолетчик?
– Да, на втората година станах командир на боен вертолет. Фактически, на бойните вертолети на ВВС съм преминал през всички длъжности с изключение на щурман на ескадрила: втори пилот, командир на вертолет, щурман на звено, командир на звено, заместник-командир по летателната част на ескадрила, началник-щаб и командир на ескадрила.
– И от там – във Флота! Защо?
– Съвпаднаха различни обстоятелства. На първо място – ставах свидетел на залеза на бойния вертолет Ми-24. Тази пасивна роля не ми допадаше. И във Флота течеше подобен процес – през 2010 г. приземиха всички вертолети Ми-14ПЛ. Но там имаше съвсем друга перспектива за подмяната им. Затова пристигнах на „Чайка“ на 1 август 2011 г. като началник-щаб на формированието. Командир от май 2011 г. бе подполковник Милен Хинтоларски, с когото се познаваме от курсантските години в Долна Митрополия. След организационно-щатни промени личният състав бе съкратен с около 20 %. Останалите бяха обезверени, че скоро ще пристигнат новите вертолети. Но само две седмици след идването ми във Варна, група от авиобазата поехме към Франция за преминаването на теоретичен курс.
– С каква „оферта“ Ви привлече подполковник Хинтоларски?
– Той ми предложи да създадем нещо ново и работещо. Предизвикателството наистина бе голямо. Първо – идвам в авиобазата след организационно-щатни промени, а част от военнослужещите тук не виждаха бъдещето на формированието. Второ – започна тотална подмяна на регламентиращите документи относно летателните дейности. Трето – налагаше се нова философия за поддръжката и експлоатацията на материалната част, коренно различна от съветската система. Трябваше да изработим нови документи – инструкции, процедури и програми, да отстраним наличните противоречия между изискванията на завода-производител на вертолетите и съществуващата практика. Всички нови документи бяха на английски език. А нивото на владеенето на езика от страна на немалко от военнослужещите в авиобазата бе все още много ниско…
– Колко време бяха тук френските инструктори?
– Те идваха на два пъти. Когато дойдоха за първи път, задачите им бяха не да ни учат да летим (това трябваше вече да го умеем), а да ни запознаят със спецификата в управлението на вертолета, както и с действията при различни аварийни ситуации. Всеки от нас направи по 10-11 часа полети с френските инструктори, от които почти половината бяха посветени на действия в аварийни ситуации. Следващият път (това бе през 2012 г.) пристигнаха в авиобазата, за да преминем обучението по търсене и спасяване на море. Тогава се обучаваха не само пилотите, но и бордните механици, които играят много важна роля в такива операции. Отново летяхме денем и нощем.
– А след инструкторите?…
– От там нататък тръгнахме от простото към сложното, трупахме опит не само като пилоти, но и като инструктори. В буквалния смисъл се наложи да пишем на бял лист…
– Помните ли кога бе първият Ви самостоятелен полет с вертолет „Пантер“, като първи пилот?
– Още в самото начало. Първият френски инструктор от „Юрокоптер“ се занимаваше само с подполковник Хинтоларски и с мен. По-късно започна обучението на следващите четирима пилоти. А иначе помня дори първият ми самостоятелен полет като пилот: на 13 юли 1990 г., на учебен самолет Л-29. Излитане и кацане – летище Щръклево…
– Там е било над река Дунав, а над Черно море?
– След като минахме обучението по търсене и спасяване на море, започнахме да се самоусъвършенстваме: работихме с кораби, като използвахме и уникалния автопилот на нашата машина. И там бе първо през деня, а след това – през нощта. В интерес на истината, аз вече бях летял над море с Ми-24, но разбрах какво е истински полет над море именно с „Пантер“. Затова обичам да казвам на колегите от ВВС, морето не е това, което се вижда от плажа. И наистина не е до колене! Нощните полети над море изискват истинско майсторство от пилота и от целия екипаж.
– А водите ли сметка колко часа имате общо във въздуха като пилот?
– Разбира се! Финиширах в „Чайка“ след 2042 часа във въздуха като пилот. От тях 1320 – на „Пантер“ и на „Дофин“, като малко над 1000 са на „Пантер“. Но морските вертолети летях 12 години и половина, от тях почти 10 години като командир на авиобазата – незабравим за мен период от службата ми. Имам основание да смятам, че оставям след себе си една добре организирана и действаща структура. На моите „наследници“ предстои усвояването на нова способност, която ще се наложи от влизането в строя на двата многофункционални патрулни кораба във ВМС. Това ще се направи за първи път в историята на българската военноморска авиация. Да, в хубаво време и при спокойно море е лесно да кацнеш на палубата на кораба. Майсторлъкът е при лоши хидрометеорологични условия. Убеден съм, че ще се справят, защото в авиобазата служат много добре подготвени професионалисти. Но неизбежно ще възникне въпросът за попълване на авиобазата с още вертолети, пилоти, авиомеханици, специалисти по поддръжката на техниката. Командването на ВМС е наясно с това, думата имат по-горните инстанции.
– Вече неведнъж сте заявявали своето желание да продължите да летите …
– Точно така! Който веднъж е опитал, трудно се отказва. Вече започнах подготовката си и каквото зависи от мен, ще го направя, за да продължа да летя. Едното място, към което съм се ориентирал, е летец-пилот на вертолет в системата HEMS (Helicopter Emergency Medical Service). Да, в много отношения това е ново начало, ще се наложи някои неща отново да почна „от нулата“, но това не ме притеснява – не ми е за първи път.
– А как реагираха съпругата и децата?
– Те го знаят това мое желание, знаят и че в къщи дълго аз не мога да стоя. Моето семейство винаги е стояло зад мен. Като направя сметка колко гарнизона сменихме заедно: Стара Загора, Пловдив, София, пак Пловдив, докато „кацнахме“ във Варна… Никога не сме имали проблеми, няма да имаме и сега.
– Успех!
