Не обичам да говоря за войните. Сигурно, защото все губехме и стигнахме до национална катастрофа. Не ние губехме, а политиците. Ние се биехме с плам, кураж и с много дух и чувство на любов към родната земя – България. Аз съм един войник от 13-и пехотен полк – Владимир Рангелов Златанов. Роден съм през 1891 г., в с. Божица, Босилеградска околия (днешна Сърбия). Според военния ми билет по професия съм дюлгерин (зидар), по вероизповедание – източноправославен, по народност – българин, по семейно положение – ерген.
През 1911 г. бях призован на редовна военна служба в 13-и пехотен полк в Кюстендил като пехотинец. Зачислиха ме във втора рота с командир капитан Тодор Пенов. Бяхме част от първа дружина с командир майор Софкаров от Велес, Македония. Командир на полка беше полковник Манов. На следващата година, 1912, хиляди мъже бяхме призовани за решителен двубой с остатъците на Османската империя на Балканите. Мобилизацията беше обявена на 17 септември 1912 г., а полкът бе комплектуван с 48 офицери, 4984 подофицери и войници и 557 коня.
13-и пехотен полк е в състава на 7-а Рилска дивизия под командването на ген. м-р Георги Тодоров. Към 1 март 1913 г. дивизията разполага с 36 815 войници, 1160 офицери и подофицери, 24 810 пушки, 72 оръдия и 8622 коня, т.е. повече от цялата армия на съюзниците ни от Черна гора.
Първите жертви и бойно кръщение кюстендилският ни полк получи на 11 октомври 1912 г., когато се бихме за освобождаването на гр. Кочане. Може и да не помня всички детайли, но бойният път на полка според най-авторитетния познавач на историята му – адютантът на командира на полка Дончо Терекиев и съвременният изследовател на военното дело на рилци – Тодор Димитров, преминава през Щипско, Радовишко, Дойранско и стига до Солун. С гръцки параходи стигнахме Дедеагач, днешен Александруполис. Задачата ни бе да не допуснем турски войски да обходят нашите сили на Чаталджанския фронт. Бяхме и на Булаир. Като разбра опасността от пробив в отбраната на полка от превъзхождащия ни противник, дружинният командир подполковник Иван Жабински отдаде изрична заповед никой да не отстъпва нито крачка назад и изкрещя – „Който отстъпи, ще го застрелям, а който ме види да отстъпвам, той да ме застреля“.
На артилеристите заявил: „Никой да няма помисъл за отстъпление“. На 13 март 1913 г. Втора армия превзе Одринската крепост и казват, че това е основна причина за подписването на мирния договор с Османската империя, т. нар. Лондонски договор. Още докато се биехме с Османската империя, като видяха, че основните български военни сили са на Тракийския боен театър, бившите ни съюзници заграбиха по-голяма част от Македония и не се съгласиха на никакви отстъпки. Не ги интересуваха „спорни и безспорни зони“. Там, където стъпва техен войнишки ботуш, всичко считат за тяхно. Преследват, гонят, безчестят и убиват всеки, носещ българско име. Трудно се понасяше това. „Съюзниците“ станаха „разбойници“. Тогава не сме мислели, че навлизаме в братоубийствена война, защото искахме справедливост. И никой не е мислил дали ще умре на полето, ще остане ли полкът. Прехвърлиха ни целия полк към Македония – с българските кораби „Борис“ и „Варна“. Предстоеше ни най-епичната драма в боя при р. Злетовска със сръбските части, укрепили се на предварително подготвени позиции и с превъзхождащи сили.
Само на 17 и 18 юни 1913 г. сметката е 172 убити и 572 ранени, в боя на 18 юни са пленени 19 офицери и 1130 долни чинове. Това е трагичната равносметка за рилци от първите два дни на Междусъюзническата война. Беше голямо кръвопролитие. Видяхме наш парламентьор от щаба на дивизията с бяло знаме тръгва да води преговори със сърбите, за да спрат тази братоубийствена война. Приехме го като край на войната, излизат от окопите, но таман да се зарадваме, сърбите започнаха унищожителен обстрел. Настъпи паника, хукнахме да бягаме.
Оцелях в тази кървава касапница, повишиха ме в звание „ефрейтор“. Върнах се в родното село Божица, оженихме се с моята баба Спасена от с. Конущица, а през 1916 г. ни се роди първороден син Крум. Спасена ми роди общо 7 деца, но живи останаха само 3. Тя беше знатна – баща й Петко набирал работници и строители за изграждането на Лъвовия мост в София. От селото ни 20 мъже остават по бойните полета.
След това избухна Първата световна война. Командир на полка бе полковник Сантурджиев. Бихме се през Българското Поморавие, Косово поле до поречието на Долна Струма. Вече бях картечар, през 1917 г. ме изпратиха на обучение в учебната рота на полка. Завърших с отличие, за което бях награден със сребърен джобен часовник. Произведоха ме кандидат подофицер, командир на картечно отделение. Картечниците са били разполагани на фланговете и са водели кинжален огън. Започвахме да стреляме по врага от далечина 1–2 км.
През 1918 г. дойде Солунското примирие и сложи край на Първата световна война. Но така не свърши драмата на хората от Западните ни покрайнини. Само година по-късно Ньойският договор откъсна тези земи от България. Имахме два избора –
или да приемем сръбско поданство, или да поемем по трудния бежански път към Майка България.
Изпълних достойно воинския си дълг – след три войни получих железен кръст за храброст. Но накрая заедно със семействата на братята ми Петър и Симеон и сестра ми Драга тръгнахме към България заедно с много други семейства от нашето с. Божица. Първата зима в България изкарахме в землянки, в района на с. Медовина, Поповско, а на следващата година заедно с още 4–5 фамилии – в с. Ловско, Разградско. Но запазихме Златановия род. Притчата казва, че започнали така да ни викат от това, че някой от предците ми е имал кървава разпра с поробител и за да откупи греха си, е подарил златна чаша (потир) на местната църква. След това семейството на този мой дядо бяга далеч от Средногорието, където са живеели, и се заселили в района на Босилеградско. Сега се връщаме обратно в България. Оземлиха ни по времето на правителството на Стамболийски, построихме с братята ми къщи една до друга и станахме мирни земеделци.
