Цвятко Дончев
На предизвикателството на Коста Филипов трябваше да има категоричен отговор. Без шикалкавене, въпреки че имах сериозни ангажименти във Военната академия с научния ми ръководител полковник проф. Ганчо Бонин. Отложих ги. Професорът ме разбра. На рапорта за пътуване до Афганистан генерал-лейтенант Цаньо Бакалов, шеф на управление „Кадри” в Министерството на отбраната, бе сложил резолюция „Да!”. Паспорт, билети и на 1 март 1984 г. – полет от София, през Москва до Кабул.
След ден – полет до Кандахар. Където сега службата носят бойците от 36-ия български контингент в Афганистан.
След „разпита” на 4–5 душмани, тъй им викаха тогава, а днес „талибани”, още от втория ден се „окопитих” къде съм и как ще действам по-нататък. Млад лейтенант от вътрешното министерство на Афганистан ни даде възможност с още двама журналисти от Полша и Чехословакия
да разговаряме с разкаялите се братоубийци
заравяли мини по пътища и пътеки, дебнели от скалите камиони и камилски кервани, убивали съселяните си, защото отишли на нивата да посеят десетина квадрата жито или пък заради това, че са ги засекли да си говорят със съветски войници.
Главатарят на 2000 души Абдул Пахлаван ни казва: „Нашите хора не минираха. Мини залагаше Ахтари. Неговата банда е по-голяма. Аз и 10 камиона или цял автобус с хора да унищожа, нищо не ми плащат, а за всяка взривена мина Ахтари пътуваше до Пешавар и се връщаше с торба с пари. Един разбит танк струваше 100 хиляди афгана, бронетранспортьор – 80 хиляди. Ахтари все гладеше брадата си с пачките, а аз – нищо…”
И днес, нищо че ги няма миротворците от т.нар. Ограничен контингент съветски войски, а тук са НАТО – всичките миротворци, в провинциите на Афганистан се трепят както преди. Вътрешните им убийствени и самоубийствени действия са все същите като през онези години. Стотици българи от предишните и сегашния ни 36-и контингент сигурно ще припознаят и това, което ще ви разкажа за 1984-та. А хилядите млади мъже от Афганистан, които днес живеят в страните от Централна и Западна Европа, не се знае от войната ли са избягали, икономически емигранти ли са. А дали някои от тях не се готвят за пъклени неща?
Молла Рухал от Джелалабад вика с пълен глас пред всички насъбрали се наоколо: „Който убива брата мюсюлманин, мястото му е в ада. Муджихидините са само за там. Видях в къщата долу в селото отрязаните глави на мъж, жена и петте им деца, събрали багажа си, за да избягат в Пакистан. Убиват извергите хиляди и хиляди невинни хора”.
Жестока беше тогава
равносметката от бедите
които причиняваха талибаните. Записал съм думите на Пируз Мохамед от Кундуз: „Те са най-върли убийци, които искат старото. Сриват училища и къщи, разстрелват учители и молли или жени без бурки – за назидание, пред децата им”. Сигурно затова мнозина афганистанци очакваха защита от съветските войници.
На втория ден, на развиделяване, заедно с Валентин Гацински от посолството ни в Кабул излетяхме за Кандахар. В самолета разбрах, че през следващите седмици мога да се включа в още три полета до различни провинции. С вертолетите от тила. Днес на това му казваме логистично осигуряване.
С транспортен Ми-8 излетяхме от все още неизравнена писта. С облаци прахоляк. В търбуха на вертолета освен двамата пилоти, млади съветски лейтенант и старши лейтенант, и борд техника старшина, шестте чувала с картофи, щайгите с лук и още двайсетина килограма телешко „приютиха” мен и афганистанския лейтенант Амирмухамад. Понесохме се през лабиринтите на проломите към най-високата и най-далечна точка на хребета. Към базата на граничното съединение, което половината беше съставено и от военни от съветския контингент. Вдигахме се все по-нависоко, защото в ниското било опасно. До граничната застава. И ни вкараха в глинена стая, където видях какво ли не. Сред снимките бе и тази на
главатаря Африди, изтезавал и убил лично 58 афганистанци
За четири месеца бандата му е ограбила и убила пътниците в 11 камиона и стари автобуси. Рязали уши и пръсти заради златни и всякакви украшения. Цяла торба видяхме. Приклещили ги на дванайсетия им обир и убийства близо до тази застава. Тогава Африди се предал.
Вечерта кацнахме в Кандахар съвсем близо да бойното им съединение. Имахме среща с командира генерал майор Нурул хак Олуми. Преди час негови бойци пущуни бяха ликвидирали група главорези, тероризирали местното население наоколо. Гледах нашарените камиони, слушах гълчавата край кандахарските дюкяни, впечатляваха ме странните за европееца неписани правила за движение на автобуси, камиони и триколки – барбухайки.
Сигурно над сто чаши ароматен чай съм изпил на афганистанска земя. Неслучайно разказвам за чая, защото, два дни преди да си тръгна, от Пакистан се промъква млад мъж – афганистанецът Гулям Хайдар. Хващат го на 10 км от Кабул по предварителна информация. С
голям пакет цианид
С него трябвало да бъде „подсладена” питейната вода в Осми кабулски район. И десетки хиляди деца, жени и мъже в един злокобен ден щяха да пият последния си чай с вкус на бадеми. Този мръсен план, обезвреден от разузнаването, обсъждахме надълго и широко с тогавашния военен аташе на България в Кабул капитан първи ранг Ерик Бъчваров. Все ще съм благодарен и ще помня, че капитанът морски ме приюти и няколко нощи в квартирата си, защото в хотел „Ариана” беше опасно да се нощува. В последната ранна сутрин талибани взривиха складова пристройка към хотела и всички прозорци в стаята ми останаха без стъкла. Но Ерик и Вальо Гацински бяха благодарни, че им разказах подробно за срещите в Кандахар и по границата с Пакистан, за разговорите с хора от племето белуджи, от което 20–30 млади момчета искаха да учат в някоя от европейските страни. Валентин Гацински – дипломат, който знаеше и диалектите пащу, дари и хинди, на които разговарят афганистанците, знаеше и за интервюто ми с генерал-майор Нур Хак Олуми. Генералът не само си записа, но след два месеца разбрах, че 17 млади мъже – белуджи, са заминали за Чехословакия да се учат за защитници на афганистанската, т. нар. тогава „мирна революция”.
През 80-те години муджахидините наричаха съветските войски окупатори, днес талибаните са категорични, че „незаконната окупация“ на страната трябва да бъде прекратена”. Дали пак не идват още по-тежки времена за Афганистан?
Днес пазим летището в Кандахар
Днес летището в Кандахар е охранявано от нашите български мъже, включени в мисията на НАТО в Афганистан с названието „Решителна подкрепа”. Там действаме с рота за охрана и офицери в щаба на мисията. 160 са военнослужещите от Сухопътни войски и 68-а бригада специални сили. Те охраняват летището в Кандахар, следят за автомобилния трафик, за движението на пешеходци и съмнителни преминаващи наоколо, помагат и на малки формирования и войници от Афганистанската национална армия.
Представям си какво е да командваш мисия в Афганистан. Три са за полковник Веселин Василев. Сега му е четвърта. Помним, че участва в операции в Ирак през 2004 и 2006 г. Командир на ротата за охрана е майор Велин Кехайов. И той ги знае нещата – преди 8 г. участва в операция на НАТО в Афганистан.
Сигурно заслужаваха при изпращането нашите миротворци да бъдат уважени. Тъй е вече и по традиция. Този път пред Параклиса мавзолей в Плевен министър Красимир Каракачанов подари на 36-я ни контингент икона на Свети Георги Победоносец. Пожела на командирите и войниците здраве и късмет. И всички да се завърнат здрави на родна земя при своите близки.
