Автор: Татяна СТАНЕВА
Има няколко неща, които човек не избира: мястото, къде да се роди, пола, с който се ражда, цвета на кожата, децата си, родителите си и майчиния си език. Задължен е да ги приеме като даденост и обича, защото са нещо свое. Всичко това изгражда идентичността на човека, неговата личност. Има такъв смъртен грях – съзнателно да се отричаш от своето си или нищо да не правиш, за да го запазиш, мислейки, че това не е важно, с други думи – да плуваш по течението. В живота всичко започва от езика, с него всичко и свърша. Нали знаем – дор език живее, народ не умира.
Като директорка на етнографски кинофестивал от много години видях във филмите от цял свят колко народи умират, защото не пазят своето. Имахме в първото издание един документален филм – „Друга среща”, за социализацията и цивилизацията на бразилските племена. В средата на миналия век индианците са имали първа среща с белия човек, след която започна социализацията на това племе по държавна програма. И тогава един фотограф на списание прави снимки на тази среща. Минава много време, дъщеря му след смъртта на баща си намира тези снимки някъде в кутиите и вижда на тях себе си като малка, в ръцете на една гола жена индианка. И тя тръгва на експедиция, за да намери хората на снимката и цивилизованото вече тяхно село. Тя заварва живи няколко души от снимките, които й споделят историята си от „първата среща” досега. Цялото племе е облечено, няма голи хора, имат паспорти, медицина, знаят държавен португалски, но са загубили традиционните си навици, децата им започнали да се женят и омъжват за белите хора и внуците им вече не говорят техния език, само португалски. И така са останали броени индианци от племето им, носители на техните уникален език и култура. Ще умрат те, ще остане само спомен за народа им.
Историята на човечеството познава много такива драми, има и успешни сценарии, такива като ирландския или уелски език, когато човекът се опомня навреме и променя съдбата на езика.
Срам ме е, но ще го кажа, защото само като осветлиш един проблем, можеш да го преодолееш
Само като знаеш диагнозата, можеш да се лекуваш. Етническите българи в българските села в Бесарабия в Украйна с баби, дядовци и роднини българи наоколо масово говорят с децата си на руски. Масово! Все повече. И тази болест обхваща цялата диаспора.
Всъщност расте ново поколение в българските села в Украйна, което не говори майчиния си език. А има села, където това поколение вече израсна, и те се русифицираха тотално. Шикирлик (бивше Суворово) например. Така пред очите ни се къса с корена. И това е катастрофа!
Представете си следната ситуация. Плаж. Ден. Моето село Криничне. Българка, майка на две деца, говори с татко им по телефона на български и сетне веднага се обръща към децата си и говори с тях на руски. Това беше моят първи сблъск с диагнозата – резултатът на продължителната русификация. Аз тъкмо бях се върнала от столицата назад в село, точно поради причината моето дете да учи и говори родния български. Видях много глупости на този свят, но да се срамуваш от родния си език – това е най-низкото, което може да направи човек. То е като да се отречеш от майка си, от детето си, от родината си.
В Бесарабия едва сега се виждат последствията на тоталната русификация. 70 години затриване на идентичността не можеше да не се отрази на хората. Но парадоксално е това, че за 200 години тук нашите предци под различни власти и гнет са съхранили езика и културата си, а когато дойдоха свободата и възможностите заедно с независимостта на Украйна, започнаха да говорят на руски с децата си. Редно би било, ако така искате да са модерни децата, да говорите с тях на украински или английски.
Удивително силно действаше имперският колониалния дух, украинците в Украйна също се срамуваха от украинския. И като идваха от селата в Киев и други големи градове, се срамуваха да говорят украински. Тъй и украинският като език на национално малцинство в големия Съветски съюз беше пред заплахата да изчезне от кървава русификация, която прерасна в доброволна асимилация. „Ако искаш кариерен ръст – говори руски”, – такава беше заповедта на партията. Ако не беше въведен законът в независима Украйна за защита на украинския език и дадения му статус на държавен, и него щеше да го постигне същата съдба като почти изчезналия беларуски. Щеше да остане изключително в селата, фолклора и в някои архивни книги.
След 2014 г. бяха приети още ред нормативни документи, които подпомогнаха украинската култура и езика да укрепнат. Бяха приети квоти за украинските радио и телевизия за определен процент на украиноезични песни, предавания и т. н., въведе се украински дублаж на чуждестранните филми, който стана отделен вид изкуство и отделен магнит за зрителите. Филмовото и музикалното изкуство окончателно се отделиха от Москва и започнаха да се развиват самостойно.
Започна и масов „ленинопад“ (премахване на паметниците на Ленин във всяко село и град, извършено от гражданското общество, често през нощта). Тогава мина първата вълна на събуждане на гражданското общество. На изток вече течеше война точно за тези ценности – да останат украинци, за своята идентичност, която Русия винаги методично унищожаваше.
Появиха се повече информация, книги и филми за „Разстреляното Възраждане”, за Гладомора, за престъпленията на комунизма. Ние започнахме да преосъзнаваме своите история, идентичност и култура. През 2014 г. аз и много мои приятели, участници на Революцията на достойнството, започнахме да говорим на украински и помежду си, и в битовото общуване.
След руското нападение от 24.02.2022 г. дойде прозрението. Русифицираните рускоезични пригранични с Русия региони, такива като Харкивска, Луганска, Донецка област и по-нататък – Запорожска, Миколаивска, Херсонка, Одеска област, първи посрещнаха „брата”, който дойде да ги „защитава”. Те разбраха, че езикът е защитата и инструмент на идентичност чрез отграничаването „свой”–„чужд”. Това не означава, че украинците сега не могат да са рускоезични, той все още е битов език на мнозина, обаче центърът е украинският език и хората започнаха да градят и строят своята идентичност върху украинския.
Сега всички мои приятели говорят само на украински навсякъде, от радиото изчезна руската музика и даже рускоезичната украинска, украинските певци си преведоха всички рускоезични песни, и то не по принуда, а по собствено желание. В информационното пространство на Украйна стана чисто и приятно. Напълно. Така войната окончателно спаси украинския език от асимилация и украинците от комплекса за непълноценност. С пролятата кръв, със заплахата Украйна да изчезне дойде това разбиране, че трябва да се пази своето.
Но да се върнем към българските села в Бесарабия. Последиците на русификацията пуснаха корени много дълбоко. От другата страна, това е мултикултурен край, който свикна руският да е езикът на междуетническа комуникация. Та младото поколение, което учи украински в училище, ползва предимно украинския. И руския все още. Обаче българският губи. Това е диагнозата, какво да е лечението? Както виждаме, само едно поколение е достатъчно народът да загуби или спаси от загуба, умре или възстанови езика си. И като чувам в село как родителите и бабите говорят с децата си на руски, ми идва да плача, стиска ми се сърцето. А баба ми сигурно се преобръща в гроба.
Езикът, който предците ни свято са пазили и спасявали повече от 200 години за едно поколение ще изчезне от тази територия. Нима не разбират тези родители, че отричат самите себе си? Че руският, ако толкоз искат, детето ще го получи от ютюб и от книги, украинския – също, тъй като живеят в украиноезична среда, също както и английския, благодарение на глобализацията, а на български няма да говори, ако вкъщи на него не говорят. Няма да му е роден. Няма да мисли на него и да мечтае.
Първото и основно лекарство трябва да е говоренето вкъщи. Второ – учителите в детската градина и училището на почивките и между уроците, които са на украински, трябва да говорят с тях на български, а не на руски. В с. Чийший (недалеч от моето село, също Болградски район, Украйна) примерно я няма тази тенденция и големи заслуги за това имат учителите, които държат с децата да говорят на български в почивките и извън уроците.
Културата и езикът са нашето оръжие за защита на нашата идентичност. Иначе ще сме окупирани без окупация.
Татяна Станева е украинска българка, журналист, режисьор, културен и обществен деец. Тази статия е написана за сайта „Бесарабски фронт“ в рамките на програмата за борба с дезинформацията с подкрепата на Министерство на външните работи на Българя. Препечатваме текста със съкращения.
