Елитът е река, която изхвърля добронамерените.
Стефан Мавродиев – Маврото, е израсъл в артистично семейство баща – учител и актьор във Варненския театър, майка му пее във Варненската опера. На седемгодишна възраст е записан в театралната школа на Пионерския дом. Преминава през ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ при Методи Андонов през 1967 г. и играе многобройни роли, първо в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив (1967–1972), после на сцените на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1969–1972), Народен театър за младежта (1972–1993), Народен театър „Иван Вазов“ и трупата на „Сфумато“. А сега е в Младежкия театър. Забележителни са ролите му в постановки по Чехов, Брехт, Шекспир, Стефан Цанев. Стената на славата пред Театър 199 има пано с отпечатъци, послание и шарж на Маврото. Сред най-популярните е неговата постановка „Йестърдей“. Има над 50 изиграни роли в киното. Сред най-известните филми с негово участие са „24 часа дъжд“, „Мера според мера“, „Зона В-2“, „Петък вечер“, „Щурец в ухото“, „Птици и хрътки“ и др. Носител на многобройни награди и отличия. Заслужил артист (1984).
– Какво си спомняш от казармата?
– Тя ми е в главата. 1961-ва влязох като свързочник. Бяхме школници в Плевен, но оборудвахме новите здания. Преди това свързочниците бяха пръснати на различни места, а тогава ни събраха в Плевен. Три района бяха съсредоточени в града. Бях във 2-рия. „Умри, но свръзка дай!“ – това е положението. След това отидох да командвам свързочен взвод във второешелонния полк на бургаската дивизия, тя е към сливенската армия. Аз съм от времето Варшавския договор, не от НАТО. Командвах взвод, после бях началник на свързочниците в батальона. Радиостанции, макари с телефони, към мен бяха и шофьорите и още различни обслужващи – 30 и няколко човека. Много научих от казармата, дотогава бях като момченце – веселби край морето, забавления. Занимавах се с театър още в детството, хубаво си прекарвахме. Казармата научава човек да организира себе си, да знае какво върши, да има план. Когато командваш, да можеш да работиш с хора. Да ги убеждаваш, да съобразяваш бързо.
– Кои са най-интересните ти преживелици там?
– Втората година командвах взвод. Бяхме в бойни части, там ни завари кубинската криза. Окопани на турската граница. Не ми се вярваше да се случи нещо страшно. Махнаха ракетите от Турция, махнаха ги и от Куба. Взеха си шапките и с това кризата свърши. Но тогава бяхме окопани, офицерите – в бойна готовност № 2 със снаряди в противовъздушните оръдия. Артилерия от Втората световна война, разположена на 5 км от турската граница.
Зимните учения бяха ужасяващо тежки, 1962 г. дойде с изключителен студ. Но помня казармата с добро чувство. Тия извращения, за които се говори, в моята казарма не е имало. В Школата не беше възможно. В бойните части аз като командир на взвод не разрешавах издевателства върху младите войници. Гонех яко ефрейторите. Накрая излязох младши лейтенант, а сега съм капитан. В бойните части непрекъснато сме по занятия, скъсвахме се да пътуваме из страната – предимно по черни и планинските пътища.
Някои стари войници ги избиваше на майтап. Скача и казва: Чувам шум на самолети, идват да ни бомбардират… А всички са си легнали. Стават, с одеялата от леглата си трябва да запушат прозорците. А прозорците са по 4 м високи. Катерят се един върху друг, слагат одеяла – става лудница… Смях, смях, ти казвам, ще се побъркаш от смях. Беше си нещо като извращение. Веднъж попаднах на него и извиках: Какво правите? Те го правят вечер, когато си отидат всички офицери. Но беше и част от майтапите.
– Какво мислиш за поколението, което израсна без наборна служба?
– Не мога да кажа нищо, не съм от това поколение. В театъра при мен идват млади артисти, но театралната работа ни организира. Иначе не можеш да я работиш. Още в НАТФИЗ са подготвени и работят активно. Не мога да усетя разлика. Купонът си тече и сега, той винаги си е текъл. В самата казарма танцувахме туист например. Работим на масата с морзовия апарат – предаваме, приемаме – та-та-та-та… След учебния час има 10–15 мих пауза. Пускахме радиото, на мода беше излязъл туистът. Танцуваме с хубавите ботуши, с налчета отдолу. Занимавахме се и с бокс. После пак сядаме и – търррр, та-та-та. Без купон ученето на морзовата азбука е затормозяващо.
– Не ви ли преследваха за този туист?
– В цивилния живот се опитваха да ни преследват. Веднъж ни вадиха от дансинг във Варна. Не съм имал случай на конфликт с милиция. Имаше ограничения, после отпаднаха. Но пък ни гонеха за бради и коси. Имаше отдел „Коси и бради“ към Народната милиция. Беше на пл. „Славейков“, на 2-рия и 3-тия етаж в ъгловата сграда, срещу библиотеката. Работех вече в Сатирата, играех главната роля в „Кавказкият тебеширен кръг“ – съдията Зак. Бях голобрад и си пуснах брада. Неголяма – за повече мъжественост. Главна роля, трябваше да ѝ придадем тежест и самочувствие. Спипаха ме пред Китайското посолство в центъра, на „Руски“. Не влязох в колата, но ми връчиха бележка: Да се явиш утре в 8 ч. в „Коси и бради“… Моля?! – В отдел „Коси и бради“, толкоз! „Слушам! Ще се явя!“. Отидох. Посрещна ме възрастен човек, не помня с униформа или без. Говореше по телефон. Взе паспорта ми. Гледа – снимката не отговаря на вида ми, там нямам брада. И изведнъж ми вика в лицето: „Отличноооо!!!“. Аз се ококорих…
„Гледах ви! Много хубаво играете, ама защо като кравата, която бута с крака си ведрото, което току-що е напълнила с мляко…“ Искаше да каже – давате добър пример от сцената, обаче външният ви вид не е добър пример навън за младите хора. Но ми даде бележка, че отдел „Коси и бради“ ми разрешава да ходя с брада по служебни задачи.
– Звучи почти като в Илф и Петров. В театъра лесно ли проби?
– Няма лесно. Има три неща, за които никога не съм мислил: Да пробивам, да имам пари и известност. Сега първо искат да стават известни.Чакай, алоооо. Какво значи известен? Имената на глупците висят по стените. Това е известността. Но когато е изработена с труд, с художествени факти, признати и приети от хората, от театъра, от киното – това е друга известност. Някои си въобразяват, че веднага ще станат известни да се снимат, да ги видят във вестника. Не ме интересуват прийомите на масовата култура.
Но моите млади са готини. Като дойдат в театъра, преди тях има факти, които те опознават. Почват да се съобразяват, да виждат, да чувстват интуитивно и с разума си кое е добро и кое не. Говоря за моите млади. Пиесата, която правят, трябва да я прочетат. Художествената литература – всекиму е личен въпрос, но когато трябва да работим, знаят темата, всеки се подготвя.
– Напоследък в какви роли играеш?
– Каквито ми дадат. Вече съм много възрастен. В „Младежкия театър“ възстановяваме едно представление. Казва се „Аз Фойербах“. Героят не е известният философ Фойербах, а дърт артист като мен. Явява се на кастинг в собствения си театър при режисьор, с който е работил. Преди това е бил 7 години в лудница. Шантава работа, немска пиеса. Става дума за много важни неща в човешкия живот. Играя го за пръв път този сезон. Възстановяваме „Ромео и Жулиета“, където имаме нова двойка главни актьори. Играя отец Тед, който ги венчава, обаче всичко обърква, той дава отровата.
Играя и в театър Възраждане – в „Нощта на игуаната“ на Тенеси Уилямс, а също и в „12 гневни мъже“. Съвместната ми игра с младите актьори е ентусиазираща. Те играят в моята постановка „Иванов“ по Чехов, където съм и режисьор. Работя с 3-ма млади актьори. Ученици на моя приятел Ивайло Христов, който е преподавател в НАТФИЗ и вади чудесни класове. Пламен Марков също има клас. Преподавателите са с 15-тина години по-млади от мен и са в най-силната си възраст – аз работя с техни ученици.
– Справят се с ролите си?
– Работят много добре. Има един, Владко… беше ученик на Ламбо. Дойде при нас, игра първата си роля в моя мюзикъл „Йестърдей“ – аз съм авторът, и оттам получи награда. Веднага го взеха в Народния театър. Валери Йорданов го взе за неговия втори филм „Шекспир като улично куче“. Имаме много талантливи хора. Въпросът е как се пласират, как се разпознават, когато ги използват, какво произлиза като обществен ефект.
Аз съм оптимист за българския театър: Не се гаси туй, що не гасне, както го е казал Вазов. Минахме през много неприятности благодарение на великите промени. През 1990 г. махнаха хората от Киноцентъра, 1000 човека – на улицата. Искаха да закрият „Младежкия театър“ по едно време едни „умни“ хора. Времето винаги първо вади пяната. Това е невежество, незаинтересованост и „дреме ми на сайдера“, казват. Те мислят само за себе си. Обаче това нещо се изчисти полека-лека, защото, както казва големият поет: Не се гаси, туй що не гасне. То е заложено в душата на хората, в червата, в слънчевия сплит.
– Пишеш книга със спомени…
– Един я пише заедно с мен. Преживени неща, но принципни. Не лични. Не знам кога ще излезе. Разказвам му преживявания. Думата спомени нищо не значи. Вика „аууу, че хубаво беше… значи слънцето… така малко и реката беше такава…“ . Това е спомен. Аз си припомням важни неща. Сблъскванията по време на тия велики „промени“, когато се събудихме без кино на улицата. Скандал, какъвто не можеш да си представиш.
– Кой стоеше зад това решение?
– Новите времена. Било икономически неефективно. Имаше и такова обяснение: „народната съвест се била пробудила“, тя търсела променливост. Смяташе се, че хората на изкуството са привилегировани и са виновни. Този мотив бързо отпадна, видяха, че е абсурдно. Минаха 7–8 години и нещата започнаха да се променят. Бяхме се организирали, нещо правехме…
Моят театър, Младежкият, беше съборен с намерение да направят сцената по-модерна и по-голяма, но дойде промяната. И всичко отиде в киреча. 15 години играхме в „Студентския дом“. Подпалиха го в края на 2001 г. и се прехвърлихме в баскетболната зала. Направихме хубава сцена, малка. Престъпници искаха да откраднат мястото, но не успяха.
– Като цяло как виждаш бъдещето на България?
– България е да си опича акъла. Избори имаме, хората да отидат да гласуват. Макар че т. нар. политическа класа е нещо ужасно, нещо повредено. Политиката не е прекалено свързана с добруването на народа. Има опити, но тези, които са се захванали, ги е понесла реката. Не могат да се съпротивляват. Ако много държат на своите добри намерения, реката ще ги изхвърли, ще излязат от играта. А те не искат. Трябва да комбинират между своите принципи, добронамереност и самата игра. Играта никога не е чиста. Мръсната вода трябва да мине, такава приказка имаше едно време.
– Може би с времето да се изчисти?
– От мръсната вода непрекъснато идва нова и нова. Едно мине, друго излезе. И то пак залива. Не искам да давам съвети, но такъв е ходът на живота открай време. Като вземат да говорят за политики, ми става смешно. Има една политика, а пък политиките поотделно са много заради личните интереси. Много лобита, много комбини. Политиката се разпада. Политики, политички, малки червейчета. И добре, къде е политиката? Ааа, ми няма я, така излиза. Политика не може да е личната ненавист между хората, а те дотам го докарват, че почват да се ненавиждат. Играчите трябва да бъдат хладнокръвни, да не се ненавиждат. А те почват да се мразят. Бъдещето на България зависи и от бъдещето на света…
– Какво мислиш за тези войни в Украйна в Израел?
– Там се бият две съветски армии, затова войната е трудна. И едните, и другите са костеливи. Когато имаше Варшавски договор, никой не те питаше избираш или не избираш. Същото е и с НАТО, какво си въобразяваме ние. Можем ли да се справяме сами изобщо? Не можем. Мястото ни е тук, където сме. Не можем да бъдем началници в НАТО.
В Израел работата е неспасяема. Трябва да направят палестинска държава, страстите да се кротнат малко. Израел иска да унищожи „Хамас“, ама съпротивата отново ще се ражда, няма начин за пълна победа. Ужасна работа е всичко това.
– Отново се развиват военни технологии, военно производство…
– Ами че това е големият бизнес. Парите са над всичко. И ние сме в този бизнес… навътре, снабдяваме ги с боеприпаси. В Европа няма нищо. Това е положението.
