Илия НАЛБАНТОВ
Как въпроси, повдигнати в „Българска армия“ преди четвърт век, се оказват валидни и днес.
Преди 25 години, непосредствено след края на операцията на НАТО „Съюзна сила“, при която бе бомбардирана Югославия, написах статия за в. „Българска армия“. В нея анализирах състоянието на Българската армия на фона на завършилата операция в съседната държава и търсих поуките за бъдещето на военната реформа.
Тази статия, публикувана на 23 юни 1999 г., промени житейския път не само на мен, но на още няколко души. Тя беше отглас на неадекватните действия на тогавашното военно ръководство относно управлението на противовъздушната отбрана, по-специално на нейните подразделения, които бяха част от Сухопътните войски. След 10 години демократичното развитие на страната през 1999 г. начинът ни на мислене като армия и общество продължаваше да върви
в руслото на съветската теория
Взетите по това време решения от политическото ръководство на страната имаха за цел да спрат тази тенденция с ясното съзнание, че процесът ще е продължителен.
За съжаление, въпросите, поставени преди четвърт век, са актуални и до ден днешен. Причините за тяхната актуалност са много. Според мен най-важната причина е, че политическите оператори на страната ни не можаха или по-скоро отказаха да се поучат от уроците на войната в бивша Югославия и отново влязоха в коловоза на съветското военно мислене. В икономически, индустриален и технологичен план процесите бяха оставени във всеобщото русло на икономическата и финансовата практика от началото на прехода. И ако не бяха изискванията за реформи, които трябваше да направим във връзка с членството на страната ни в НАТО, едва ли щяхме да мръднем от този коловоз.
Серията от стратегически прегледи, проведени след влизането на страната ни в НАТО, с нищо не допринесоха за най-важните компоненти на една отбранителна система – нейните технологично обновяване и научна поддръжка. Вместо усилията да бъдат насочени към системното придобиване на съвременни бойни способности, тази серия от прегледи беше своеобразна завеса, прикриваща категорично очертаващите се за външните наблюдатели несъответствия с изискванията за оперативна съвместимост на нашите бойни формирования. Придобиваха се нови платформи, но нито една от тях не допринасяше за качествен скок на бойните способности на нашите Въоръжени сили. Дори напротив, за да се игнорира възможността за превъоръжаване на армията ни, беше направено всичко възможно програмата, изработена през 2014 г. от служебното правителство,
да се замете под политическия килим
Първият договор, с който нашата армия, и по специално ВВС реално ще получат бойни способности, беше сключен през 2019 г. Втората крачка към реалните бойни способности беше направена през 2020 г. с договора за построяването на два бойни кораба. Третата крачка дойде с придобиването на повече от 90 бойни и спомагателни машини за нашите сили за специални операции. С последните два договора се създадоха предпоставки и за технологично обновяване и развитие на българската отбранителна индустрия.
Но след вероломното нахлуване на Русия в Украйна на 24 февруари 2022 г. още по-ясно се очертаха българските дефицити, свързани с реалните потребности от технологично нови бойни и спомагателни платформи. Политическите оператори и основните медийни манипулатори насочиха обществения дебат в посока да даваме ли на Украйна оръжие и боеприпаси, или да не даваме. Миротворческите възгласи на част от българските институционални и неинституционални субекти в действителност се поставиха в услуга на руската пропаганда и страната ни изпусна възможностите да получи нови платформи в замяна на съветската техника, от която Украйна се нуждаеше през първата година от войната. Този факт изисква много специално обговаряне, защото е показателен за отсъствието на перспективни политически възгледи относно бъдещата война и средствата, с които тя ще се води.
След 25 години в Европа отново се води война и родното ни политическо представителство както в Народното събрание и в държавните институции, а така също и извън тях отново се оказа парализирано и неспособно да формулира и взема адекватни решения. За разлика отпреди четвърт век при тази война се оказа, че липсва лидер, който да вижда ясно пътя на страната ни сред развитите демокрации. При тази война разделеното ни общество не можа да излъчи лидер и по този начин се оказахме в бездействена позиция относно помощта за Украйна. А тази позиция се отрази и на способността на българската военнонаучна и чисто научна мисъл да бъде на своето място: да анализира технологиите и начините за воденето на войната, в която се прилагат както класическите елементи на линейните войни, така и върхови технологии във всички области на военното дело.
След първата година от началото на пълномащабната руска агресия в Украйна от наблюденията ми върху публичните издания достигнах до извода, че родната ни военнотеоретична мисъл отново
бяга от анализа на войната
И тук се получава един омагьосан кръг. Няма адекватни теоретични анализи на войната в Украйна, от които родните политически представители да получат актуални знания за политиката при воденето на съвременните въоръжени сблъсъци и технологиите, които се използват. По този начин те стават жертва на комбинираното въздействие на популистки, в значителната си част основани на неистини, пропагандни тези. В този смисъл българската военнотеоретична мисъл е длъжник на политическото ни представителство и на обществото.
Но нека не забравяме, че и администраторите на политиките в изпълнителната власт не могат да се откъснат от установените през годините на прехода и икономическите кризи практики. През последните две години се увеличи броят на международните конференции, в които се анализират тактики и стратегии при бойното използване на съвременните технологии във войната в Украйна. В тези конференции не съм видял да участват български представители не само като лектори, но и като обикновени слушатели. Ще бъда радостен, ако бъда опроверган в това ми мое наблюдение.
Този пропуск има своето мултиплициращо въздействие и върху избора на бойните и спомагателните платформи, оръжието и боеприпасите, които трябва да придобиваме в процеса на превъоръжаване. Когато нямаш знанието за технологичните тенденции, експертите, които правят сравнителен анализ на възможностите на едно или друго бойно и спомагателно средство, не са в състояние да оценят адекватно възможностите му, за да може в бъдеще време
да се икономизира процесът на придобиване на нови по-качествени бойни способности
без смяна на платформи и оборудване. Да не говорим, че елементът симулации също се използва изключително ограничено. Ето защо, вземащите решения за превъоръжаването са принудени да правят неинформиран избор и прилагат най-коварния принцип – за най-ниска цена, което в перспектива довежда до по-големи разходи.
За съжаление, все още не сме достигнали до това ниво на политическа култура, при която съвместното използване на военната, научната и политическата експертиза да води към постигане на рационалност не само в дадения момент, но и в бъдеще време.
Моето дълбоко убеждение е, че превъоръжаването на армията и технологичното обновяване на отбранителните способности на страната и конкретно на индустрията не са процеси, които се осъществяват единствено и само под въздействието на изискванията на НАТО. Те са национална отговорност и не могат да бъдат подчинени на едноличната воля на какъвто и да било фактор при вземането на решения. Още по-опасно е, когато решенията се вземат в неинформирана среда, в която се елиминират алтернативни експертизи.
Въпреки постигнатото ниво на развитие на нашите Въоръжени сили въпросите, поставени от мен преди 25 години: Каква да бъде армията ни, с какво да бъде въоръжена и как да се управлява – са повече от актуални и днес.
