Над 30 години продължава сагата по възстановяването на Мемориала на Първи и Шести пехотни полкове на Първа софийска дивизия в София. Той е издигнат в далечната 1934 г. в памет на близо 3000 загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Последният епизод от сагата се разиграва пред очите ни през последните седмици и след доста перипетии е напът да приключи успешно. Има надежда, че след толкова години мотаене общината ще се хване на работа и София най-сетне ще се сдобие със своя Пантеон, както десетки европейски столици.
Покрай спора за качествата на одобрения вече архитектурен проект се промъкнаха и мнения, че мястото на Мемориала не е там, където се издигаше несъществуващият вече паметник „1300 години България“.
Не се вписвал в картинката,„създавал пространствен анахронизъм“, каквото и да означава това
Никой обаче не предлага ново място. Връщайки лентата назад, няма как да не си спомним, че в последните 30 години Пантеонът е замислян най-малко на 2 други места в столицата. Първото е в началото на Южния парк зад хотел „Хилтън“. А второто е в двора на т.нар. „Военно НДК“, което отдавна е дом на Софийския районен съд и Софийската районна прокуратура.
През 2000 г. тогавашният военен министър Бойко Ноев възражда позабравената идея за възстановяването на Мемориала на Първи и Шести пехотни полкове. Общината заделя и мястото на новия паметник – цели 10 дка зад хотел „Хилтън“ и мол „София сити център“, в предната част на Южния парк.
На 6 май 2000 г. министър Бойко Ноев и Ема Москова – министър на културата, правят първата копка на бъдещия Пантеон. На скромен гранитен камък написали: „На това място ще бъде издигнат паметник на загиналите от 1-ви и 6-и пехотен полк от Първа софийска Желязна дивизя“. С Протокол №21 на Столичния общински съвет от 19 февруари 2001 г. Министерството на отбраната получава разрешението да построи паметника. След няколко месеца обаче СДС губи изборите, министър Ноев е сменен с Николай Свинаров. Четири години по-късно, и то случайно, инициаторите разбират, че общината си е взела обратно 10-те декара в началото на Южния парк. Няма мотиви за странното решение. Върнато е и разрешението за строеж.
През юни 2005 г. със задачата за изграждане на Мемориала се заема дирекция „Военна инфраструктура“ на МО. Тя влиза във връзка с управление „Архитектура и градоустройство“ на Столичната община. И толкова.
По времето на следващия военен министър Николай Близнаков нещата уж потръгват. С работата по проекта се захваща Националният военноисторически музей. Но опре ли въпросът до пари – ентусиазмът стихва. Така неусетно първоначално планираните 2,1 млн. лв. за градежа на монумента стават 3 млн. лв. Тогава някой дава идеята да се извика бизнеса на помощ.
При Близнаков се свиква съвещание, в което участват представители на общината и големи строителни фирми. На него например „Главболгарстрой“ поема ангажимента за 450 000 лв. да построи едната стена. „Инжстрой“ пък обещава да направи без пари изкопните работи. Не се случва обаче нищо.
Следващият военен министър Николай Цонев изненадващо прехвърля задачата на Националната гвардейска част. Със заповед от януари 2008 г. той възлага на гвардейците онова, което всичките му предшественици не са могли да свършат. Покрай разправиите за проекта, някои от които взаимно се изключвали, цената пораснала почти двойно. А Националната гвардейска част по принцип не разполагала дори с 1 лев. Когато докладвали на министър Цонев новата цена, той начаса разпоредил да се спре работата по проекта. Не че нещо конкретно било направено.
Междувременно в трезорите на НВИМ бяха открити оригиналните емайлирани плочки, на които са били изписани имената на 3000 загинали офицери, подофицери и войници от двата полка. Директорката Соня Пенкова нареди да се извадят на светло от сандъците, където са съхранявани грижливо близо 30 години. Всички били запазени в много добро състояние. Само една плочка била със счупен край. Плочките са били внимателно демонтирани и описани една по една през далечната 1979 г., преди властите да съборят стените заради градежа на НДК.
През 2012 г. се разнесе новината, че вероятно Пантеонът ще си намери ново място – градинката пред т.нар. „Военно НДК“, което в онзи исторически момент бе назовано Национален армейски комплекс.
Дори в двора на комплекса бяха издигнати 3 бетонни стени, които е трябвало да се облицоват с черен мрамор, а върху него да се изпишат имената на 3000-те загинали бойци. И тази идея пропадна, когато министър Цонев спря строежа на Националния армейски комплекс, в който освен модерна концертна зала и хотелска част имаше и цяло крило за ВТК и редакцията на вестник „Българска армия“. Така загубата стана двойна: първо, луксозна сграда за над 20 млн. лв. държавни пари буквално бе зарязана, малко преди да бъде довършена, и второ – така за кой ли път в девета глуха бе пратена идеята за възстановяване на войнишкия мемориал.
Скандално е продължението на сагата за т.нар. „Военно НДК“. Вместо да отпусне 1–2 млн. лв. за довършителни работи, министър Цонев замрази обекта и го обяви за продан за колосалните 60–80 млн. лв. Естествено, такива балами не се намериха и близо 10 години сградата остана безпризорна. За този период изолацията бе нарушена, протекоха тавани от покрива до мазето. И когато правителството взе решение да го даде на Софийския районен съд и Софийската районна прокуратура, държавата трябваше да отпусне нови 10 млн. лв. за довършителни работи. Министерството на отбраната пък загуби безценен имот в центъра на столицата.
Покрай дискусията за паметника през 2012 г. се установи кой е изработил емайлираните плочки с имената на 3000 загинали офицери, подофицери и войници. Това е художникът Петър Ламбрев, собственик на първата българска емайло-керамична фабрика. През 1933 г. той печели поръчката на Фонда за постройката на възпоменателни плочи на загиналите през войните. Информацията бе съобщена от неговия син – Любомир Ламбрев, към онзи момент 81-годишен пенсионер. Синът буквално се разплака, когато разбра, че повечето плочки са запазени. Проля мъжки сълзи и тогава, когато се докосна до плочките с имената на загиналите, извадени от фондовете на НВИМ. Ламбрев е бивш учител, с 2 деца и трима внуци. Мечтата му бе те да видят плочите – дело на техния дядо и прадядо.
И един интересен спомен: Любомир Ламбрев не се вълнуваше къде, на кое място ще бъде възстановен Пантеонът. Важното е да го има, обидно е толкова години управляващите да не могат да вдигнат от прахта една българска светиня. Срамота е София да няма войнишки паметник, смята бившият учител.
Чудесно е, че столичният кмет Терзиев се съобрази с общественото мнение и пусна процедурата за възстановяване на Войнишкия паметник. Дано обаче това не означава абдикиране на общината от работата по проекта. И затъване в безкрайни спорове колко точно да са имената на загиналите – 3000 или 4000?! И трябва ли да се добавят имената на загиналите от двата полка през Втората световна война?
