Това е много важен инструмент за мотивиране на подчинените, казва командирът на Сухопътните войски
Генерал-майор Деян Дешков е назначен за командир на Сухопътните войски с Указ № 268 на президента и върховен главнокомандващ Въоръжените сили Румен Радев от 10 декември 2022 г. Преди това бе командир на 61-ва Стрямска механизирана бригада. Роден е на 25 ноември 1975 г. в гр. Чирпан, област Стара Загора. ВВОВУ „В. Левски“, специалност „Мотострелкови войски“ завършва през 1998 г., Армейски командно-щабен колеж, Левънуърт, САЩ – през 2006 г., Военна академия „Г. С. Раковски“ – през 2013 г., и Военен колеж на Сухопътни войски в Керълайл, САЩ – през 2015 г. със специалност „Стратегическо ръководство на отбраната и Въоръжените сили“. Има три мисии зад граница – една в Ирак и две в Кандахар, Афганистан.
– Г-н генерал-майор, при 24 години офицерска служба, 11 длъжности в Българската армия от 1998 г. насам, 3 задгранични мисии и образование у нас и в чужбина променихте ли мнението си за военната професия?
– Ако говорим за моето лично отношение към военната професия от влизането ми във военното училище до момента, то не се е променило и на милиметър, както се казва.
– Честите назначения на различни длъжности очевидно пораждат напрежение, но и изискват голяма отговорност.
– Така е. Всяко ново назначение е излизане от зоната на комфорта. Моето лично убеждение, без значение за коя професия, е, че когато престоят в тази зона продължи повече от 3–4 години, на човек започва да не му се излиза, а развитието и промяната спират. В момента, когато спреш да бъдеш адаптивен към това, което се случва около теб, оставаш встрани от събитията. Когато това се случи на командир или ръководител, е фатално за цялата организация.
– Едва ли се отдава на всеки бързо да се адаптира към ръководството на нов колектив?
– Смяната на всеки един колектив е процес в две посоки. От една страна, този, който го ръководи, трябва да се адаптира. Обичам да казвам, че командирът в Българската армия не е цар и господар. От друга – самият колектив се адаптира към него. Това е при всяка организация с хора и йерархична структура.
– Вашите принципи от командир на взвод до командир на Сухопътни войски промениха ли се?
– Винаги има опасност да се променят. Стремя се това да не стане.
– Кой е първият и основен принцип за Вас?
– Първият и основен принцип, който смятам за изконен, е справедливост. От него произтичат другите.
– Какво означава това?
– Всеки да получи заслуженото – и като задача, и като отношение. Този, който е дал всичко от себе си както в службата, така и в обществото, заслужава пълни адмирации. Най-голямата вина на командира е да не го отбележи. Ако не бъде, както се казва, потупан по рамото, т.е. награден или отличен по някакъв начин, командирът няма да бъде справедлив към него. И обратният случай, разбира се, при неизпълнение на задълженията, които водят до натоварване на колектива, изисква реакция на командира. Така че основният ми принцип е справедливост.
– Какво е необходимо на един командир, за да бъде справедлив?
– Трябва да е наясно с детайлите и да познава хората. В този смисъл при смяната на колективите няма място за отлагане на опознаването на хората, структурите и дейностите, а бърза адаптация, за да има справедливо разпределение, колкото е възможно, на задачите и справедливо отчитане на успехите и неуспехите.
– Разбирам, че спазването на принципа на справедливост е един от важните инструменти за мотивиране на подчинените.
– Така смятам аз.
– Къде е тук мястото на кариерния модел на развитието на командира?
– Твърдо вярвам, че трябва да има кариерен модел. Има обаче и някои обстоятелства, които не зависят единствено от самите командири. На всички нива командирите имат отношение и задължения към развитието на своите подчинени.Тук от важно значение е принципът на справедливостта. За да се изгражда кариерният модел на командирите обаче, са необходими още две неща. Първото е да има хора, което е най-важното. Тези хора трябва да се развиват в различни направления. Не може да има специалист по всичко. За да се получи това, трябва да има банка от кадри, за да започне развитието от редника до генерала. Вторият проблем е привличането на тези хора, което бих казал, че е началото на всичко.
– Какво е основното, за да се привлекат тези хора в армията?
– Привличането става с това, което военната професия може да му даде. Едното е т.нар. социален пакет, т.е. всичко, което е свързано с неговото и на семейството му осигуряване. Второто са знания, умения и способности, които при друга професия не може да получи. Това обаче е един от проблемите, на който трябва да се обърне внимание, защото в определен момент военнослужещият трудно се адаптира към обществото, когато излезе от армията. В този смисъл би трябвало по време на службата да усвои знания и умения, които да са му полезни при една нова за него ситуация.
– Имате богат опит в работата с младото поколение, по-конкретно с клубовете „Приятели на армията“ в Карлово и Казанлък. Какво мислите за тази инициатива?
– Клубовете „Приятели на армията“ не са нито моя идея, нито на Сухопътни войски, а на Министерството на отбраната, и то от доста години. Тя е добре развита в Карлово и Казанлък. Твърдо вярвам, че кадри на всички нива – войници, сержанти и бъдещи офицери, трябва да търсим сред подрастващите и учениците. Да смениш на някого начина на живот или убежденията, когато е създал семейство и обкръжаваща среда, изградил е твърди приоритети и характер, минавайки 30 и повече години, е изключително трудно. Това, което правим в клубовете „Приятели на армията“, е да дадем на младите хора представа, че има още една възможност пред тях и тя се нарича армия и въоръжени сили. Втората идея е да попълним онзи пропуск, който се получи след отмяната на задължителната наборна военна служба, т.е. да получат информация с какво се занимава армията и защо съществува.
– Определена подготовка дава ли се на учениците в тези клубове?
– Да, получават индивидуална подготовка, но това е само началото. Тя е не само военна, но и за поведение в екстремални ситуации, като бедствия и аварии, първа помощ при инциденти, оцеляване при по-тежки условия, както и за някои основни умения при използване на оръжие, което им е най-интересно. Всичко това може само да запали интереса им. Не дава обаче достатъчна подготовка.
– Какво става с най-запалените?
– Обикновено не влизат в бригадата, а във военното училище, което, разбира се, е най-добрият резултат.
– Имате ли в Сухопътни войски войници от доброволния резерв?
– Една част от първата вълна на обучение останаха на служба в Сухопътните войски, но не толкова, колкото ни се иска. Предстои да предложим нови места.Това е още един начин за набиране на кадри. За да бъдем в крак с времето, трябва да пробваме абсолютно всички методи и начини, за да покажем какви сме, защо служим, какво е мястото ни в държавата и обществото.
– Къде е според вас мястото на командира на Сухопътните войски – повече в командването и щаба или повече сред войските?
– Мястото на всеки командир от отделение и нагоре е сред войските. Моето твърдо убеждение е, че командирът трябва да е максимално наясно с обкръжаващата го среда и събитията, за да прави своята лична оценка и да взема правилните решения. Щабът е мозъчните клетки на командира във всички направления. Всяко едно решение на командира трябва да бъде облечено от щаба в реални планове, които са изпълними, юридически издържани и подплатени с ресурси.
– А като командир на Сухопътни войски?
– Това е последното ниво на Сухопътни войски, в което длъжността е командир. Тя обаче е преходна към другите нива. Тук се движат не само процесите, свързани с командване, управление и подготовка на войските. Тази длъжност изисква мисъл и действия за развитие на войските десетилетия напред, което налага много близко да се работи с Щаба на отбраната и цялото политическо и военно ръководство в Министерството на отбраната.
