Автор: Проф. Едуард ЛУТВАК
Авторът е известен американски историк и икономист, специалист по международни отношения и военна стратегия. Роден е в еврейско семейство в Румъния през 1942 г. Бил е консултант на Държавния департамент и на Министерството на отбраната на САЩ, както и съветник на президента Роналд Рейгън.
Нито Западът, нито неговите врагове са готови да се бият. Преди около 30 години измислих израза „постгероична война“, за да отбележа нов феномен: много рязкото намаляване на толерантността към жертвите във войната. Моята отправна точка бе решението на президента Клинтън от 1993 г. да изостави Сомалия, след като 18 американски войници бяха убити при неуспешна атака (в столицата Могадишу – бел. ред.). Но всъщност постгероичните нагласи вече се бяха появили – и то не само в богатите демокрации. През 1989 г. Съветският съюз, чиито генерали някога можеха да загубят 15 000 души преди закуска, без да им мигне окото, изостави Афганистан, след като 14 453 негови войници бяха убити за почти десетилетие.
Постгероичният феномен не е бил тясно свързан с конкретен военен акт. Маргарет Тачър остана будна цяла нощ, пишейки лични писма до семействата на всеки един от 255-те британски войници, убити на Фолкландските острови. Но това не успокои нейните критици, които твърдяха, че Великобритания никога не е трябвало да използва сила, дори ако това означаваше, че на Аржентина ще бъде позволено да завладее островите.
Четири десетилетия по-късно е още по-очевидно, че живеем в постгероична епоха.
През 2022 г. Украйна се озова в битка с враг, който можеше да мобилизира редовните си армейски формирования, всяко от които има своята квота от 18-годишни наборници, и също така да призове два милиона резервисти. Но Путин не направи нито едното, нито другото, страхувайки се от яростта на майките на Русия, които дори под пресата на съветското управление успешно настояваха за изтеглянето от Афганистан.
Но за Киев новите постгероични правила са само отчасти от полза, те може дори да доведат до окончателното му поражение: тъй като макар да са предотвратили цялостна руска инвазия, те също така сериозно възпрепятстват способността на НАТО да помогне на Украйна.
На хартия НАТО разполага със значителни армии, но когато френският президент Еманюел Макрон призова за изпращане на оръжие и войски в Украйна през февруари т. г., призивът му не беше чут. По подобен начин въпреки тежките икономически щети, които пиратите хути в Червено море нанесоха на европейските икономики, само ВМС на САЩ и британския флот реагираха сериозно – докато на флота на Италия беше позволено да изпрати само един кораб, въпреки че страната понася най-големи щети от отклонението на трафика от Средиземно море. Същото важи и за военновъздушните сили на НАТО: само САЩ и Обединеното кралство са бомбардирали оръжейни складове на хутите в Йемен, докато нито една европейска авиация не е предприела никакви действия, въпреки че френската база в Джибути е в съседство.
Големият въпрос, разбира се, е защо? Защо с население, по-голямо отвсякога, нашата толерантност към жертвите е все по-ниска? Още през 1994 г. предложих проста теория: войните в историята са водени от „резервните“ мъжки деца.
Дори в средата на XX век средното европейско семейство има няколко деца. В селскостопанските домакинства един мъж може да наследи земята на семейството, друг може да се ожени изгодно за жена – собственик на земя, а още един може да отиде в Църквата или да отиде на война. Ако не успееше да се върне, на оцелелите можеше да им липсва силно, но семейството нямаше да бъде унищожено. Днес обаче няма „резервни“ деца – средната плодовитост на жените в Европа e под 2 деца и продължава да пада. Средната за ЕС е била 1,46 през 2022 г.
Крайният случай тук е Китай с коефициент на раждаемост от 1,1 деца на една жена. Президентът Си е по всички признаци войнствен човек, който обича да заплашва с война срещу Тайван. И все пак – любопитно е, че през 2020 г. му бяха необходими осем месеца, за да разкрие, че един офицер и трима войници от китайската армия са загинали по време на боевете в Ладакх на границата с Индия. По време на този период на официално мълчание семействата на четиримата бяха пренастанени и им бяха осигурени социални плащания или по-добра работа; съпругата на офицера, която преподавала пиано в селско училище, била издигната до музикалната консерватория в Сиан, получила и нова къща. Всеки от четиримата загинали също стана обект на специални медийни кампании, които представят най-младия като кинематографично добре изглеждащ, а офицера като толкова съвестен, че в студения Тибет се събужда преди войниците си, за да приготви бутилки с топла вода за тях .
Защо са всички тези актове на възпоминание? Отговорът е демографията. Благодарение на китайската политика за едно дете, наложена през 1980 г. с широкото използване на принудителни аборти, четирите смъртни случая унищожиха осем семейни линии.
Добрата новина тогава е, че поради ниската раждаемост в Китай постгероичният синдром прави малко вероятно Пекин да предприеме действия в изпълнение на своите агресивни заплахи. Като се има предвид как реагира режимът при четири смъртни случая в битка, как той би могъл да се справи с 4000, които може да бъдат загубени за един ден във война за Тайван! Впрочем Иран също страда от криза на раждаемостта; тя е само 1,7 деца на една жена – много под коефициента на заместване, като много от ражданията са сред неспокойните малцинства, а не сред персите. Но Техеран намери ефективно лекарство: Той въоръжава, обучава и финансира арабски милиции, като същевременно е изключително внимателен с персийската си жива сила.
Що се отнася до Израел, това е единствената страна в света, където дори светски, с университетско образование, професионално заети, омъжени жени имат средно две или повече деца, като религиозните са със средно повече от три деца. Този висок коефициент на раждаемост е основната причина, поради която Израел не е постгероичен и няма да бъде принуден да се откаже от настоящите си военни планове поради бойни жертви. Това е особено важно, защото войната започна толкова зле и защото градските битки станаха толкова смъртоносни, щом тунелите се добавят към обичайните опасности на снайперисти и минохвъргачни групи.
Непосредствено след жестокостите от 7 октомври м. г. повечето израелци бяха много нетърпеливи да се бият, включително всички онези резервисти със семейства, които се върнаха от домовете си в Силиконовата долина или Ню Йорк, за да се присъединят отново към старите си части. Сега обаче този първоначален ентусиазъм е намалял: Само новобранците, които току-що са завършили бойното си обучение, са нетърпеливи за действие, докато на мнозина им е писнало от война, която в Газа сега напредва, но бавно. Що се отнася до израелците, които се изправят срещу Хизбула на север, почти ежедневните атаки, изглежда, ще продължат без край, което води до призиви за по-решителни действия. Но общият брой на израелските военни жертви, колкото и трагична да е всяка смърт за семейството и приятелите, не тежи върху нацията, както би натежал, ако тя имаше коефициенти на раждаемост на китайски или дори ирански нива.
За останалата част от Запада междувременно тези нови постгероични ограничения повдигат въпрос, пред който никой не желае да се изправи сериозно: Защо да поддържаме армии, които никога няма да бъдат помолени да се бият?
Фактът, че толкова много европейски части са служили в Афганистан и Ирак, не доказва абсолютно нищо, защото в повечето случаи техните правителства гарантираха, че няма да бъдат използвани в нападения или набези срещу противника, а ще бъдат ограничени до предпазливи патрули близо до техните силно укрепени бази. Що се отнася до европейските войски, служещи в мироопазващите сили на ООН в Ливан (UNIFIL) – създадени, за да гарантират, че „Хизбула“ остава достатъчно далеч от границата на Израел – те се считат за ветерани с опит във война, когато се върнат в съответните си армии. Но това пренебрегва факта, че UNIFIL дори не се е опитал да задържи „Хизбула“ от границата поради простата причина, че нито един батальон на UNIFIL не желае да се изправи срещу дори най-малкото проникване на „Хизбула“.
Резултатът е, че в цяла Европа цели военни институции се спотайват, за да поддържат илюзията, че са способни да се бият, което сега е вярно само в редки случаи, като например със свитите, но все още боеспособни въоръжени сили на Великобритания. Но до известна степен същото може да се каже и за техните противници в Русия и Китай. В нашата сегашна постгероична епоха калкулациите за истинския баланс на силите трябва да бъдат преразгледани.
