Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Header
Търсене
Close this search box.

Когато още не говорехме за Алианса

[post-views]
Когато още не говорехме за Алианса
Favicon_File

Венцислав Жеков

От „само партньори и добри приятели“ до пълноправно членство.

По повод 75-годишнината от основаването на НАТО и 20 години от пълноправното ни членство, потърсихме за разговор един от първите наши военнослужещи, които са работили активно по линията на интеграцията ни в Алианса – полковник о.р. д-р Иван Миланов. Той е оглавявал дирекцията за НАТО в МО и е офицерът, който най-точно може да разкаже за пътя ни към пълноправното членство и промените, които настъпват с него и в нашата армия, и в НАТО.

„Още през януари 1993 г. отговарях за САЩ, Канада и Великобритания в Министерството на отбраната (МО), след това ръководих направлението за Западна Европа, САЩ и Канада – в края на 1993 и началото на 1994 г. В края на 1994 г. бях поканен да ръководя направлението за НАТО. Това направление беше в рамките на Дирекция „Международна дейност“, спомня си офицерът от резерва.

„Преди 1989 г. във армията не се толерираше изучаването на чужди езици от офицерите. Служех в дивизионния инженерен батальон на 7 мотострелкова дивизия в с. Бояново и сам започнах да уча немски език. Бях помолен учтиво, но доста твърдо, да спра. Разрешено беше да се изучават чужди езици само на служещите във военното разузнаване и то тази част от него, която се занимаваше с външното разузнаване. Гръцки, турски, английски и френски бяха основните езици, с които се работеше. В първите години след 1989 г., когато се създаде Дирекция „Международна дейност“, първите хора, които бяха подходящи за работа там, бяха разузнавачи, с изключение на мен и още една колежка“, разказва полковник о.р. Миланов.

България е сред първите шест държави, които се присъединиха към инициативата „Партньорство за мир“ (ПЗМ) през февруари 1994 г. Това стана с подписването на рамков документ от тогавашния президент Желю Желев, в който са посочени критерии, на които страната ни трябва да отговаря, за да работим съвместно, като основното е да има действаща демократична система на управление. Целта е да участваме в съвместни операции по подържане на мира и за да повишим нашата оперативна съвместимост.

„Бях назначен за ръководител на направление НАТО. Малко по-рано беше изготвена първата Годишна национална програма по „Партньорство за мир“. Бяха планирани участията ни в различните комитети и работни групи на НАТО.

Повечето от тогавашните командири бяха учили в СССР и когато аз отивах да поискам някакви данни, получавах директен отказ. Първоначално всичко беше много трудно. Над 70% от участието в работните групи на НАТО беше финансирано от Алианса и много офицери ходеха там като на екскурзия. Това въздействаше негативно и върху нашия образ, но и върху крайния резултат. Успях да пресека това“, категоричен е офицерът от резерва.

Тогава все още не се говори за членство в НАТО. Тогава се говори само за това, че ще бъдем партньори с НАТО и просто едни добри приятели. През 1994 г. по време на правителството на Любен Беров, никой дори и не си помисля за реално членство в НАТО. „Позволих си на един форум в Оберамергау, когато бях още подполковник, да направя анализ и да заявя позицията си, че членството ни в НАТО няма алтернатива. Тогавашният заместник-министър ми каза да се готвя за уволнение. Не се стигна до там. Всичко се промени, когато официалната държавна власт прие като приоритет членството ни в НАТО.

Извикаха ме при министъра на отбраната. Влязохме на Военния съвет. Представиха ме като човека, който отговаря за членството в НАТО. Всеки който отиваше от България да работи в различни структури на НАТО отиваше там с пълномощия и като се връщаше, даваше отчет. Разходите в бюджета ни бяха намалени с 60% и се повиши ефективността на повече от 90% изпълнение на Индивидуалната годишна програма по ПЗМ. Колегите ни от НАТО не можеха да повярват, че това е възможно и на следващата година изпратиха делегация, която да провери, дали наистина се справяме. Аз бях единственият представител на страна-партньор, поканен да изнесе презентация през първия ден на Годишната планираща конференция на НАТО в Оберамергау“, в който участваха само страните-членки на Алианса, спомня си офицерът от резерва.

Направлението за НАТО в МО става дирекция, където са структурирани отдели по всяко направление и се работи почти денонощно, защото има 82 Цели по оперативната съвместимост на въоръжените сили и четири кръга преговори за пълноправното ни членство.

Всички говорят за точна дата на членството ни на 2 април 2004 г. Но се оказва, че това не е датата. „Реалното ни членство в НАТО е, когато Народното събрание ратифицира Северноатлантическия договор, но фактическото членство е, когато е депозиран пакетът от документи от премиера Симеон Сакскобургготски във Вашингот и тогава датата е 29 март 2004 г. На 2 април просто беше проведена официална церемония по издигане на националните флагове на седемте новоприети страни“, разказва първият ръководител на дирекцията за НАТО в МО.

Той има два мандата в НАТО като представител на министъра на отбраната и е член на Комитета на НАТО по отбранителна политика и планиране, както и първият представител на България в Групата за ядрено планиране.

„В началото имахме офис на България в НАТО – две стаи: в едната беше представителят на МВнР, а в другата-двама офицери за връзка. Първи офицер за връзка в НАТО беше майор Никола Яков (от отдел НАТО на Дирекция „Международна дейност“-МО). Също така военният аташе в Белгия адмирал Странчевски беше дефиниран като такъв и участваше в работата на военните органи в рамките на инициативата „Партньорство за мир“.

„След Яков бях аз. Водехме се към посолството на България в Брюксел. В последствие развърнахме Мисия на България в НАТО – на мен се падна задължението да го осъществя. Бяхме настанени в отделна сграда, която беше кръстена на името на Манфред Вьорнер. Промениха се и длъжностите ни. Вече не бяхме офицери за връзка, а аз бях назначен на длъжност съветник по въпросите на отбраната (т.е. бях първия съветник), а полк. Ефрем Радев – за военен представител (първият такъв). Така че, за историята това са първите офицери, вече като официални членове на Мисията към НАТО. След това военен представител беше генерал-майор Орлин Маринчев, последван от генерал-майор Съби Събев и т.н. Съветниците по въпросите на отбраната участваха в работата на органите, свързани с отбранителната политика на НАТО  и страните-членки (основно в Комитета по отбранителна политика и планиране) и работеха в непосредствено сътрудничество с колегите от МВнР, а военните представители участваха в работата на Военния комитет на НАТО. Пояснявам го, тъй като е важно да се изясни подчинеността им – съветникът по отбранителна политика представлява министерството, а военния представител – Генералния щаб. Двамата представители си сътрудничеха по хоризонтала. В последствие имаше период,при който настъпи изкривяване – представителят на министъра на отбраната беше поставен в подчинение на военния представител, което показваше тотално неразбиране на начина на функциониране на НАТО – военните експерти дават своята експертиза, подпомагайки политическите органи да вземат решения и в последствие организираха чисто военното планиране  в изпълнение на политическите решения на Съвета. Тази деформация продължи няколко години и сега разбирам, че отново всичко е на мястото си“, посочи в заключение полковник о.р. д-р Иван Миланов.

„По отношение на войната на Русия срещу Украйна, бих искал да кажа, че в науката има много ясна дефиниция, кога едно нещо е криза, операция или война. Това е една пълномащабна война. Тук става въпрос за една страна, която наруши суверенитета на друга страна. Не мога да подкрепя постигането на политически цели с цената на човешки животи“, каза в коментар по актуални теми полковник о.р. Миланов.

Фото архив на полковник о.р. Иван Миланов

Facebook
Twitter
LinkedIn
Email
Telegram

СВЪРЗАНИ НОВИНИ

 

За да получавате всички новини за Българската армия, изтеглете мобилното приложение ARMYMEDIABG от тук

Най-ново

Единична публикация

Избрани