Мандрица – огромни стари къщи и превратна история.
До село Мандрица се стига трудно. Това е единственото албанско село у нас. Намира се на около 15 километра от Ивайловград и е известно с огромните си къщи. Тук няма постройка, която да е по-малка от два етажа, а къщите приличат наистина на селски прогимназии – празни и полуразрушени, но все още разказват за своето многолюдно минало. Вървим и разглеждаме това минало, снимаме. Минаваме покрай едно лениво куче. Дори не ни обръща внимание. Кучето не ни залая, но в това село ни „залая“ …човек! Докато снимахме поредната огромна и изоставена, но красива по своему, къща един човек ни подгони с гръмовни викове да се махаме. Оказа се „селският луд“, когото дори не познават в другата част на селото.
Мандрица е странно място. Някога, през XVI в. Тук се заселили албанци и покрай тях селото започнало да израства. То попадало през годините в границите на различни национални общности. Когато окончателно минало в границита на България, онези от хората, които се гърчеели и тормозели българи, избягали и в селото останали само тези, които приели да са български поданици след Балканските и Първата световна война.
Днес тук може да се види една наистина уникална архитектура, която разказва много интересни истории. Над една врата до някогашна гинекологична клиника, стои полузаличен надпис „ОФ-канцелария“ – стаята, в която някога, във времето на комунизма, се е помещавала администрацията на тогавашния „Отечествен фронт“ – организацията на така наречените „безпартийни комунисти“. Времето е премахнало напдиса, но основата все още личи бледо и така разчетохме миналото. В непосредствена близост пък има надпис, че тази сграда е на Атанас Пейкидис. Къщата има симетрична фасада с характерно отстъпване в средата. Предната част на приземния етаж е била превърната в действаща гинекологична клиника. Има и още, но слънцето не е пожалило надписа и нататък не се чете. Кой знае още колко история има в тази красива все още сграда. Те всички почти са изоиставени, но са красиви в самотата си, защото са строени с вкус и с идея за многовечност, както казват някои местни.
Табелата на селото е поставена буквално до последната къща. Сякаш селото няма землище. От него нататък е граничната бразда. Лятната жега е непоносима, почти като в Гърция. На сянка се търпи, но на слънце изгаряш. Бързаме да снимаме колкото се може повече и после да разглеждаме снимките на хладно, на компютъра. И откриваме още повече красота в тях. Не защото са перфектните снимки, а защото те ни говорят: Бащи са се събирали да строят заедно тези огромни къщи с идея да подсигурят поколенията, а поколенията днес ги няма. Тук там някоя от старите къщи е възстантовявана, но са единици. Има и едно заведение с басейн и това е всичко. Останалото е спомени и граница. Гранично е и усещането ни.
Наблизо спира автомобил, брандиран с името на друга медия, колеги… Сядат до нас и се наслаждават на архитектурния парк на живо наоколо. На съседна маса мъж говори на английски. От къде го е довял и него вятърът тук на това забравено от Бога място!?
И въпреки това тук все пак има обхват на телефоните. Е, прихващат ни ту гръцки, ту турски мобилни оператори, но и нашите държат! Виж с радиото не е съвсем така. Трудно се хващат блългарски станции, но гръцки и турски новини може да слушате на воля, стига да разбирате, какво ви говорят!
Странно е усещането за това място. Докато пътуваме към Мандрица, сякаш излизаме от цивилизования свят и се потапяме в едно трудно обяснимо и физически осезаемо минало. Навръщане отново навлизаме в бруталното настояще – бавно и полека, за да се адаптираме постепенно, идвайки от миналото, което ни преследва със снимките си…!