Родолюбието ги измъква и от чужбина, и от ред печеливши професии у нас
Казват, че родолюбието и способността на българина да следва идеалистични каузи се е поизхабила и немалко от младите нашенци гледат с едно око да се установят в чужбина, мечтаейки за лесно препитание. Но двама млади българи, с които разговарях, категорично опровергават подобен предразсъдък и с качествата си доказват, че националното ни самочувствие изживява своеобразен ренесанс.
Курсант Христо Димитров е в първи курс в Националния военен университет (НВУ) „Васил Левски“. Преди 7 години обаче е живял в Чехия. Учил в българското средно училище „Д-р Петър Берон“, но още в 7–8 клас разбрал, че трябва да устоява детската си мечта – да стане военен. Било единственото нещо, което искал да прави, затова, когато станал на 19 години, поискал да кандидатства във военен университет. Според него Чехия е привлекателна страна, красива, с богата история, но начинът им на живот е различен и не се чувствал на своето място. По-взискателни са, по-припрени – всичко да се изпълнява на секундата. Това го притеснявало като ученик и трудно намирал приятели, но спортувал, бил вратар още от 7-годишен. Но има едно приятелство, което е запазил и до ден днешен. Върнал се, защото обича страната си, нейната история и живее с убеждението, че е дълг на всеки мъж да служи поне малко в армията. Да пази идентичността и ценностите на своята страна.
За да мисли така, принос има фамилната му традиция. Всички мъже в семейството му са минали през казармата и е слушал истории от малък. Пра-прадядо му е бил партизанин. Другият му
прадядо бил танкист по време на Втората световна война
и неслучайно Христо избира такава специалност в НВУ. Досега оглеждал танковете отвън, но се надява, че от втори курс нататък ще навлезе в тънкостите – как изглежда вътрешността и как може да се управлява танк. От малък играел компютърни игри, които усилили интереса му към тези машини. „Всяка професия си крие рискове. Модернизацията, която налага войната, е една и съща за всички сфери на армията. Дори танковете се адаптират към този нов начин за водене на бойни действия… – споделя курсантът.
Разказите за войната идвали от баба му и дядо му, но най-силно 10 -годишният Христо бил впечатлен от преживелиците на чичо си при мисиите му в Афганистан. Понякога се страхувал от разказаното, но с времето се научил да преодолява „страшното“. Сега като курсант споделя: „Няма човек, който да не го е страх, но смелост не е способността да игнорираш риска, а постоянно да си нащрек. Тя се изработва трудно, стъпка по стъпка, но ако си последователен, постигаш самообладание и равновесие. Войната е реалност. Има хора, които не са смели, а има хора, които са много смели. Сам избираш сред кои ще попаднеш, ако си в ситуация, както е войната в Украйна“.
Влизайки във военната сфера, осъзнава, че там също е необходим перфекционизъм. „Дори в армията да е по-стегнато, все пак служа на страната си, а не съм на 1500 км разстояние от нея…“ – добавя Христо. Общуването е по-лесно, по-лесно се намира общ език, за да завържеш приятели.
Компютърните му знания са на средно ниво, но да работи във виртуален свят не го привлича. За физическата подготовка при приемните изпити за курсанти твърди, че критериите трябва да се повишат. „Без да съм човек с много висока физическа подготовка – за мен бяха елементарни. Да се вдигнат поне за лицевите, коремните.“ Кандидати отпадат, защото не могат да ги правят. В средните училища физическото възпитание е занемарено. На него му помогнало това, че
свикнал да става рано от малък още в Чехия
В НВУ дисциплината е строга, особено за чистене на спалните помещения, за облеклото. В дневната програма – нямаш грам свободно време. „За няколко дена успях да свикна – казва курсантът. – Сутрин със ставането отиваме за физически упражнения около 20–30 мин. После за половин час изчистваме спалните помещения и сме в строй да вдигнем знамето. Следват лекции до 13,15 ч., обяд и ако имаме други задачи, ги изпълняваме. От 17 до 18 ч. е свободното ни време, следва вечеря и пак свободно време до вечерната проверка. Този ритъм ни учи да се възползваме от всяка секунда, особено когато се подготвяме за следващия ден.“ Още в Чехия спортувал, играел в училищния футболен отбор като вратар. Надява се след клетвата да продължи в отбора на университета.
Що се отнася до бъдещето – подготовката им в НВУ като офицери лидери, е от решаващо значение. „Зная, че имам потенциал, но все пак тук съм само от няколко седмици. Очакват ме 5 години подготовка. Моите младши командири са хора, които дават пример за това, което трябва да бъдем – за дисциплина, за войсковите качества. Усвояваме тези знания и се гордея, че имам умни и здрави командири.
Историята на редник Симеон Калайджиев е друга. Идва в Трето бригадно командване – Благоевград, от хуманитарна гимназия с профил изкуства и музика. За да стане младши мерач на картечница в третата механизирана рота. Родом е от София, но съзнателният му живот е преминал в Благоевград. Детската му мечта също е била
да стане войник, но импулсът идва от военните филми
Обикновено, където има дисциплина, хората бягат, но той казва: „Обожавам дисциплината!“ и обича са се подлага на изпитания. Къпе се със студена вода, понякога си налага да гладува по 48 часа. Зимата се къпе в реката на минусови температури или спи на земята, за да изпита неудобство. Къмпингува или разпъва палатка на безлюдно място или в гората. Подготвя се така, че рисковете на военната професия да бъдат понасяни по-лесно и да не го изненадват. „Рискът в професията си заслужава – служим на своята родина…“ – добавя той.
Отскоро е кадрови войник. Нямал идея как се случват нещата, отишъл във Военното окръжие да попита. „Казаха ми, че ще пуснат конкурс и да си наблюдавам сайта. Два месеца го отварях всеки ден. На физическите изпити, психотест и другите изпитания се оказах отличник, първенец. Минал съм през бойни спортове, но най-често се упражнявам на лост по училища и площадки. Физическата ми подготовка е добра…“
Но е завършил музика със специалност барабани. Преди години бил барабанист в 4 групи едновременно. Сега инструментът е на заден план, защото изисква постоянно свирене, а не му остава време. Работата му като кадрови войник го поглъща и му предлага нови знания. „Армейският начин на живот е различен. Строевата подготовка ми беше отдаването на чест на по-старши –
всичко това с ритуалите ми е изключително интересно
Отдаването на уважение и дисциплината са нещо, което ми допада. Предстои ми първа ВОС, начална военна подготовка в Плевен“.
Поизоставил е и другите си хобита – рисуването, риболовът, а отчасти и тренировките. В предишната си работа бил татуист. Дори телевизия не гледа – ежедневието му е изцяло запълнено със служба, семейство и хобитата. За да стане войнишката професия привлекателна за повече млади хора, е нужно според него училището и семейството да работят повече за родолюбивото възпитание на подрастващите. „Всички говорят колко е хубаво в чужбина, без да са ходили там. Говорят, че в България нищо не става, а те самите не искат да направят нещо за страната си. Предпочитат да слугуват на чужди народи, да правят тяхното „по добре“, отколкото да го правят за себе си тук“ – споделя с горчивина редник Калайджиев.
Помни от училище любимата си учителка по литература Илонка Белева, говорела с чувство и плам, затова той обича и сега да си дозапълва с четене времето.
Истинските си изяви като кадрови войник изживял по времето на летните пожари. Гасили ги в с. Сенокос и на границата в планина Славянка. Борил се с огъня с кирка, лопата, тупалка и пръскачка. „Имаше места, на които няма как да правиш просека с лопата или кирка – пръскаш с вода. Опасността е пушекът да те задуши, ако не внимаваш и решаваш да правиш нещо на своя глава. Но при нас, слава Богу, нямаше такива неща. Имаме си командир и изпълняваме заповеди…“ Организацията била адекватна, а военната дисциплина – решаващ фактор за организация в критични моменти. Непредсказуема стихия, гората била от бор. „Духа вятър и върховете се разпалват. Внезапно както всичко е спокойно, за 3 секунди се разгорява огнище, което не можеш го обхванеш с очите си. Но не е нещо, с което не можем да се справим, макар че за пръв път попадам в подобен пожар…“, добавя накрая той.
