Всеки художник си има свой път към платното и четката. Сава Цоновски, роден на 4 юли 1925 г., и днес разказва за своето начало: за гимназията в гр. Бяла Слатина, за учителя Тодоров по рисуване, който го насърчавал да рисува – винаги когато го питат журналисти около поредната му изложба. Преди 2 месеца беше последната – традиционно в галерия „Абсент”. А да си в навечерието на 98-годишнината си и да продължаваш вдъхновено да рисуваш, трябва необикновена енергия – и човешка, и творческа. И да ти се ще всеки изгрев и залез на всеки сезон да го положиш на хартията. Доскоро след всяко лято, прекарано в къщата му в родното му врачанско село Ботево, се връщал в София с десетки пейзажи. Там след дълги дни работа по двора само от докосването на листа с боя от загрубялата длан се раждали прекрасни цветя.
Обещал учителят му да го прати след гимназията, където всички знаели, че има дарба, да се учи при големия Константин Щъркелов. Но дошъл Девети септември и прибрали и Щъркелов, и учителя му в затвора. Много по-късно Сава Цоновски все пак взел практически уроци от този изключителен рисувач. А не всеки с диплома умее да рисува, аз например не мога, казва днес самият художник с много изложби вече зад гърба си, станал акварелист след пенсионирането си. И добавя, че и Щъркелов е бил военен художник.
Иначе самият Сава Цоновски с 32 години стаж в армията влиза в Академията през 1949 г. при професорите Борис Митов и Илия Петров. И от всеки от тях цитира сентенции жалони в работата му до днес. Проф. Митов казвал, че за изкуството много не се говори, то се прави. А „благата душа” – Владимир Димитров-Майстора, обичал да повтаря след нечия изложба: Добре е, добре е, кой… колко може… Проф. Петров го научил, че боята се полага с четка, но и с ръка. И много го обичал. Именно той отворил вратата на младежа без софийско жителство към работа в Студио „Военни художници” към армията от 15 млади хора. А най-голямата похвала чул от самия Дечко Узунов, който прекрачил прага на ателието му, гледайки над малките си очила, с думите: Ей, ти ги правиш като мен, бе! И допълнил: Това е ателие на художник поет. Този спомен и днес радва Сава Цоновски, който държи да има поетичност в картините му, защото „без това – „пиши го бегало”, „няма настроение”. Спомня си и крилатата фраза на бай Дечко: Една картина не е ли откупена, а значи оценена от някого, тя не е картина.
Всъщност военните художници първо рисували само картини на военна тематика, чак после – и „обикновени” пейзажи, а на останалите картини трябвало да има по 50% военно и цивилно присъствие на изобразените персонажи. Всеки нов началник отварял na нов период в работата им в ателиетата на етажа над залите на военния ансамбъл, току до сградата на Софийския затвор в „Банишора”. (Днес потвърждава, че тогава са имали прекрасни условия за работа).
Полковник Димитър Вълканов, участник в Отечествената война, комисар на 16-а дивизия, самият той художник, искал да направи студио „Военни художници”. И събира талантливи войници, които отбиват службата си. Сред тях е скулптурът Владимир Гиновски, който по-късно създава паметниците на светите братя Кирил и Методий пред Националната библиотека с копие в посолството ни в Рим, този на Ботев във Враца и бюста на Левски в Борисовата градина и във Вашингтон. Образът на Св. Кирил е и на философ мислител, но и автопортрет на самия скулптор. Той отлагал 11 години дипломирането си в Академията, взел теоретичните изпити, но не и практическия: бедни години били, особено богати студенти нямало, а в ателиетата било и светло, и топло. Сава Цоновски носел рамките на картините на ръка и пеша от Руски паметник до Академията и те все се удряли в тротоара. Шестима студенти живеели на неговия таван, а колегата му
Петър Цинцарски като Странджата ги събирал при себе си да ги нахрани. Спомня си всичките колеги, но особено него, който правил илюстрации в списание „Български воин”. Самият той като студент още сътрудничил на военните редакции: „Български воин”, „Армейска младеж” и др. Много по-късно негова картина е дарена на Фидел Кастро.
Прекрасен спомен е командировката до с. Ковачевица, в което се влюбва, когато от списание „Български воин” изпращат за седмица там военните художници. Лекар откупува негов „ковачевски” пейзаж, а по-късно и самата къща, нарисувана на картината. Помни и абсурдни случки, когато на учение по мартенско време, „кално-вално”, нарисувал камиони, които влачат оръдия. И при „разбора” сред професорите и тези от Съюза на художниците компетентно се намесва и началникът им, търсейки повече реализъм: Времето се вижда, че е кално, но гумите не са затънали. На което Сава отговаря: Армията ни нищо не може да я спре да лети. А върху платното с преминаване на водно препятствие в сражението като ефект при небето оставя малко непокрито място. Заповедта била: И там да се цапне!
Във Военна болница военните художници правили обща изложба. И „я украсяват”, когато сградата й е построена. А днес негови картини има в кабинета на д-р Рангелов от ВМА, който бди над здравето му. Иначе с нарисувани лозунги се изкарвал много хляб. Незабравими са спомените на Сава Цоновски от учението на Варшавския договор „Щит-82”. Изработват значката за знамето, оформят наблюдателния пункт, излагат портретите на ръководителите на страните членки.
Та когато под ръководството на генерал-лейтенант Иван Винаров създавали музея в парка „Лавров” в Долни Дъбник, Сава Цоновски вижда как работи самият Щъркелов, наистина голям рисувач, и в началото го имитира. Но само в началото. Щъркелов рисува донякъде, но оставя и „за утре”. Сава признава, че рисува на един дъх, нацяло. Но запомнил как Щъркелов рисува на полето оръдието и до него в контраст – тревичката и нежното клонче. А панорамата под Долни Дъбник „изплита като дантела”.
Днес Сава Цоновски казва: „Аз още се уча в рисуването, опитвам, търся нови начини“
Дланите му обаче са вече градски, откакто не ходи в Ботево след обир на къщата. А за рисуване стават грапавите длани. Мисли за изложбата за стогодишнината си. А като че ли най-нежни са зимните му пейзажи със сгушени в снега покриви на къщи. Като спомен от зимите и пъртините, които дядо му на село разривал, за да нахрани животните. И само калпакът му се виждал от прозореца на къщата, толкова дълбок бил снегът в полето на Дунавската равнина, а вятърът все навявал.
Сутрин пие кафе. Едно. И закусва с ябълка и банан. Поне едно питие? Не му се пие сам, само „ментичка за апетит”. Да, чуква се с гостите си и с „пелинче”. Живее на принципа: Kойто не работи, оглупява. И казва, че все нещо прави, много дрехи си е ушил сам: Aко не беше Академията, казва, щях да стана дърводелец. Преди време измазал и къщата на село. Посещават го децата, а често и внучката му Петра – завършила стенопис, но също „емигрирала” към акварела. А всеки ден пише в дневника си, но от случилото се от предния ден, за да принуждава главата да работи. „Остарял си Сава, но се дръж”, казва си пред огледалото, има още да рисува. И да посрещне, както винаги, сам зрителите на следващата си изложба с думите: Това, което съм можал, е пред вас.
