„Универсалният боец“ преминава през различни длъжности, автор е на три учебника.
Трябваше да се състои дискусия в Адмиралтейството на тема кой ден да бъде празник на водолаза, за да се стигне до биографията на този незаслужено забравен флотски офицер. Защо? Досега в нашата морска историография битуваше мнението, че първият български водолаз е естонецът Густав Карлсон, постъпил на служба в новосъздадената Дунавска флотилия и Морска част (1879 г.) като волнонаемен работник на длъжност „майстор водолаз“. Истината е, че Густав Карлсон – един талантлив техник с принос в развитието на Дунавската флотилия (биографията му е дело на инж. Иван Алексиев), е само първият служител в нашия Флот с водолазна специалност. Но тази специалност той не практикува у нас. Поради една проста причина – нямаме никакво водолазно оборудване. Самият Густав Карлсон има публикувани спомени, в които никъде не споменава водолазна практика. Пенсионира се като механик І ранг (това тогава е звание за технически офицери) с дългогодишна практика на яхтата „Александър І“ и във Флотския арсенал.
Повечето изследователи са подведени от няколко ръководни документа, отнасящи се до обучението на водолази у нас: През 1892 г. е обявена програмата за подготовка на унтерофицери за Флота, която включва изучаването на „Водолазно дело“ с подробно разписани теоретични и практически въпроси. През 1893 г. е обявена
програмата за подготовка на офицери за Флота, която също включва изучаването на „Водолазно дело“
И двата документа са публикувани, но няма никакъв факт, че водолазното дело е станало част от обучението на офицери и унтерофицери за Флота. В издадената през 2021 г. монография „Личните академични документи (ЛАД) на българската морска образователна система (1892–1946) капитан І ранг проф. д-р Асен Кожухаров открива само една следа в свидетелство за завършено образование на флотски унтерофицер, издадено през 1901 г. В него фигурира „Водолазно дело“, но срещу тази учебна дисциплина няма оценка. Изследователят е категоричен, че: „Това е единственият, открит при изследването ЛАД, който отбелязва водолазната подготовка за цялата история на морската образователна система от дорепубликанския период“.
През 1892 г. „Военен журнал“ съобщава, че предстои издаването на
отделна брошура за „Правила на водолазите“
но такава не е открита. През 1898 г. е направена първата практическа крачка: заедно с доставката на учебния крайцер „Надежда“ е закупена „водолазна машина“ (въздушна помпа), но няма данни по това време тя да е влязла в експлоатация.
За първи път името на Борис Попов като основоположник на водолазното дело у нас се появява през 1982 г. в публикация на о.з. капитан І ранг Любомир Сапунджиев. Но две години по-късно той сам се опровергава, като формулира заслугите му единствено до това, че той (Попов) е само теоретик на водолазното дело у нас (има предвид издадените от него през 1914 г. три учебни пособия за подготовка на водолази). Като родоначалник на това дело той сочи капитан ІІ ранг Никола Фурнаджиев (завършил водолазна школа в Кронщат през 1906 г.). Сапунджиев отива твърде далеч в своите неаргументирани твърдения, като сочи, че като първи началник на Беломорската част капитан ІІ ранг Фурнаджиев организира водолазна команда и там (?!).
Какво показват документите, съхранявани в Държавния военноисторически архив – Велико Търново? Със Заповед по Флота № 56 от 25 февруари 1904 г. е обявено, че лейтенант Борис Попов е завършил успешно през 1903 г. Артилерийския офицерски клас и е издържал теоретически изпит по водолазното дело в Кронщат. Със Заповед по Флота № 153 от 2 юни 1905 г. лейтенант Попов е „Назначен да ръководи занятията по водолазното дело с водолазната команда от Портовото капитанство“. „Съгласно Височайшата заповед № 9 от 15 март 1907 г. е назначен за старши водолазен офицер.“
Тези три документа дават категоричен отговор на въпроса, кой е основоположникът на водолазното дело у нас.
Капитан ІІ ранг Борис Христов Попов е роден на 16 юни 1874 г. в Каспичан, Шуменско,
завършил е Императорската кралска академия по търговия и мореплаване в Триест
(1892–1894 г.), Военното на Н.В. училище (курсове 1894 г., 1896–1897 г.), служил във Флота (мичман ІІ ранг от 1895 г. след петмесечно плаване на български търговски кораб). Независимо от това издържа и изпита за комплектуване на Флота с морски офицери през 1899 г. Женен, с три деца. Уволнен на 6 декември 1918 г. На 20 януари 1920 г. му е дадено последно звание подполковник (капитан ІІ ранг).
Капитан ІІ ранг Попов е морски офицер с изключително богата биография, която може да го определи в най-добрия смисъл на думата като универсален боец. От командир на катерите „Амалия“ и „Калиакра“ до вахтен офицер и командир на учебния крайцер „Надежда“. Портови капитан на Варна и Бургас, пристанищен комендант (по време на Първата световна война) на Балчик и Каварна, комендант на Добрич, началник на Реквизиционната комисия при интендантството на Варненския укрепен пункт. Началник е на Учебната част и на Машинното (морското) училище, дългогодишен преподавател по математика.
Интересен момент в неговата служба е
командировката му във Франция
(18 януари–2 март 1905 г.). Тя ни насочва не само към това, че е определен за командир на един от бъдещите шест торпедоносеца тип „Дръзки“, а и вероятно тогава е закупено и водолазно оборудване. Защо? Защото за спускането на построените торпедоносци на вода, а и за по–нататъшната им поддръжка, към Флотския арсенал е доставен хелинг – сложно хидротехническо съоръжение, за чието изграждане са необходими и добре подготвени водолази. Важна част от хелинга е т.нар. батардо – площадка във водата с наклонен терен, върху която по релси стават спускането и вдигането на слипа (шейната) с плавателния съд. Наклонът започва от морското равнище и достига на разстояние 40 м и дълбочина 4,50 м. Именно там действат водолазите от първия „випуск“ на лейтенант Попов. А хелингът работи и до ден днешен!
На 16 октомври 1908 г. Б. Попов поема командването на новопостроения миноносец „Шумни“. А през 1910 г. от 23 юли до 20 септември е на практическо задгранично плаване с търговския кораб „Варна“. С каква цел и задача – само можем да гадаем. На 27 ноември 1913 г. е назначен за началник на Учебната част и на Машинното (морско) училище и е повишен в звание капитан-лейтенант (дн. капитан ІІІ ранг). През 1914 г. издава три учебника за подготовка на водолази (авторизиран превод от руски): „Анатомия, физиология и хигиена на водолазното дело“ (54 стр.), „Правила по водолазното дело“ (39 стр.) и „Учебник по водолазното дело“ (176 стр.).
Няма информация с какво се е занимавал след напускането на флотската служба. От служебния му списък става ясно, че на 31 декември 1934 г. е зачислен в Народното опълчение поради навършване на пределна възраст.
