Младши сержант Цветана Величкова: В борбата с пожарите местното население ни прие като пратеници на съдбата
Младши сержант Цветана Величкова е влязла в казармата, когато на конкурса за кадрови войник конкуренцията е била ожесточена – 20 жени се явили за 3 места в Горна баня. Започнала оттам, въпреки че е родом от Симитли. Били общо 70 човека, но 20 жени се борели за 3 места. Любовта към военната професия е мотивирана от вуйчо майор в поделението на родния ѝ град, който после се преместил във Военното окръжие на Благоевград. Оттам дошло привличането към реда, дисциплината и чувството за отговорност. „При мен трябва всичко да е организирано, подчинено на дисциплината. Иска ми се светът около мен да е подреден, такъв ми харесва… споделя тя след 15 години военна служба. Военните за мен винаги са били големи хора. Изборът за професия го реших спонтанно, за една вечер.“
Две години и половина Цветана Величкова е била линеен надзорник в щабна рота на механизиран батальон. Разформировали поделението през 2012 г. и се преместила в Карлово. Там като автоматчик – още две години и половина. С механизираната си рота минала не едно учение на полигон „Ново село“ – обучения, сертификации за мисия. А
на мисия в Афганистан заминала през 2018–2019 г.
Изпитвала ли е страх? Знаело се предварително за инциденти там. В Афганистан особено. „Честно, не че се правя на много безстрашна, но ако изпитвах страх, нямаше да тръгна, защото знам – ракети падат и в базата. Даже като отидохме, още на втория ден имаше ракетна атака. Ама си казах: Каквото има да става, ще става, така или иначе. Чувството си за страх сякаш го бях изгубила. Там има укрития. Където и да те стигне ракетна атака, навсякъде има укрития…“, припомня си младши сержант Величкова.
Не владее английски, но нарядите били само с българи от ротата. Патрулите им били постове за охрана на летище заедно с хора от взвода. Работели редом с контингенти от румънци и американци, но не общували директно, а само когато отиват в стола, на фитнес или покрай пералните. Мисията била мироопазваща. С афганистанците общуването било невъзможно, не знаят английски. Работят, охраняваш ги, после напускат.
При подготовка за един от патрулите попаднали на пясъчна буря. „Точно тръгвахме да сменим колегите. На инструктажа, малеее, почна бурята. То все едно вали пороен дъжд, ама е пясък. Може да ти влезе навсякъде. Нищо не виждаш. Може да се задушиш – буен, трябва да слагаш маската. Ако я нямаш, слагаш шал. Но е по-добре да се скриеш, докато отмине. А отмине ли, гледаш наоколо е само пясък. Даже вътре, където ни беше инструктажът, откъде е, как е влязъл – всичко е пясък, бял пясък.
Ежедневието на мироопазващите патрули
имало особен ритъм. Един ден си дневна смяна, на другия – нощна, следва почивка. Дневна, нощна, почиваш. Сутрин – инструктаж. Тръгва смяната. Вечерта се прибираш, къпеш се, почиваш. Обикалят вътре в базата по определен маршрут. Охранявали КПП-то. Всяка рота е с различна мисия и си има определени задачи. С румънците и американците отношенията били колегиални. „Добри, много приятни хора. И се разбирахме. Жалко че нямаше още една мисия, ядосвам се, че я развалиха. Въпреки че с логистиката сме поизостанали, при самото изпълнение на задължения сме се справяли абсолютно на ниво.“
На мисията всеки си върши своята работа, без да виждаш как действа другият. И те като българския контингент носели патрули. Изявите на българите са оценени на високо професионално ниво и не са отстъпвали по нищо на другите контингенти. На въпроса: Как се чувства в армията като жена сред мъже, където носи тежко снаряжение в кал, дъжд, вятър – младши сержант Цветана Величкова е категорична: „Свикваш и не ти прави впечатление. Дали ще съм снаряжена, дали няма, дали ще лежим на камънака, ще спим до машината, това ти става ежедневие. Свикваш…“.
А снаряжението е около 30 кг с жилетката
Само бронежилетката е 13–14 кг. Сега са олекотени, преди са били по 20 кг. А при занятие са задължителни. Температурите в Афганистан са високи, но жегата се понася по-лесно, защото въздухът е сух. „Там си слагаш жилетката, слагаш си снаряжението и тръгваш. Не чувстваш жега, умора. По-различно е. И аз не мога да си го обясня. Зимата не беше студена. Спомням си една вечер на патрул… летят някакви снежинки. Трудно е да си го представиш в Афганистан. Зимата не е студена, по една риза и термобельо сме я изкарали. За жегата – навсякъде имаше климатици. Влизаш да се храниш в столовата – хладно, в шалтета, където спряхме – също. В машините имаше климатици, по постовете също. Всичко беше добре подредено…“ Оказва се, че младши сержант Величкова е сред най-добрите стрелци на ротата. Печели награда за най-добър стрелец на месеца.
Като се върнала в Трето бригадно командване, ежедневието протекло нормално, докато не дошли летните пожари през юли и август. Гасили в с. Славянка община Сандански, близо до гръцката граница и в с. Сенокос в община Симитли. Горите били смесени – широколистни и иглолистни, но иглолистната се оказва, че гори доста по-бързо. „С лопати правим просеки, за да спрем огъня, после с пръскачките. Където има вода, пълниш и пръскаш. Пръскачките помагат, където няма много хумус, а повече земя. В махалата, където беше избухнал пожарът, пръскачката вършеше работа – наоколо са малки тревички, огънят пълзи, пълзи, пръскаш и спира. А горе на Славянка на места хумусът беше дебел по 40 см. Стъпваш и пропадаш, а то отдолу тлее. Там пръскачките са безпомощни.“ Отивали сутрин и се прибират вечер. Ама вечерта в колко ще се прибереш, не се знае – зависи от обстановката на пожара. Понякога тръгвали в 5,00 ч., а се връщат в 11,00 ч. вечер. Може и в 12, а може и в 8. Горе-долу по 12 ч борба с огъня. А когато се намеси и вятърът, да понесе дима, опасността хората да се задушат става реална.
На въпроса: Дали е имало моменти на разколебаване, младши сержант Величкова отговаря категорично:
войникът трябва да се справя с всичко
Така е навсякъде, особено в екстремни ситуации – пожари, наводнения. Местното население трябва да види, че армията му оказва помощ, тогава ги посрещали с отворени обятия. „Видят ли военен, му се радват. Особено по селата хората не са виждали военен от години. Но са изпълнени с доверие и уважение към войската. Тук, в нашия край, поне това го има“, споделя тя.
Как си обяснява липсата на мотивация сред младите хора да изберат за свое бъдеще военната кариера. Според нея на конкурсите със сигурност ще има кандидати, при тях винаги ги има. Не са запълнени местата, но всеки път, като обявят конкурс, кандидати има. Може би още малко трябва да се вдигнат командировъчните и извънредният труд. А професията променя характера на човека, както казва мл. сержант Величкова – за тези 15 години, сега стават 16 се чувства по-уверена, по-спокойна, по-сигурна. „А може и към по-лошо да е – смее се тя, – „че много командоря вкъщи. Изисквам дисциплина. Подреждам си нещата, планирам.“
От хобитата ѝ най-много я увличат народните танци. Преди години участвала в самодейността, а в прегледите за любителско художествено творчество два пъти е завоювала първо място във Враца и веднъж трето. Хореографията я учили в групата – имат си ръководител и той ги обучава. Увличат я живописните носии от различни краища на страната. „Имаше певци, музиканти. Беше много хубаво“, с носталгия си спомня тя. И тази година ще има преглед на самодейността, но тя няма да участва, защото майка ѝ починала наскоро и не ѝ се отваря сърцето да играе.
Сегашната ѝ длъжност е „старши специалист“ 2-ра степен по подготовката в щаба, отделение „Тактическо“ по бойната подготовка на Трети механизиран батальон. Изготвя документи, разписания и анализи. Един оазис на спокойна работа, но и отговорности за много хора.
