„Самоубит“ от приятелски огън!
Гнусна клевета за края на живота му битува и до наши дни
Обстоятелствата се стекоха така, че още като курсант в Морското училище научих кой е мичман І ранг Никола Давидов. Разбира се – благодарение на моя преподавател по „История на военноморското изкуство“ капитан І ранг доц. д-р Георги Антонов. Затова реагирах веднага когато в библиотеката на училището открих нещо интересно на гърба на корицата на един от броевете на съветското списание „Морской сборник“ в течението от 1944 г. Това беше дарствен надпис от съветски морски офицер – украинецът Иван Гайрачной, за мичман І ранг Никола Давидов. След консултация с капитан І ранг Антонов предадох този брой във Военноморския музей (по-късно си понесох последствията за изнасянето на библиотечно имущество без разрешение). Списанието прие уредникът д-р Владимир Павлов, с който вече се познавахме – той преподаваше на нашето класно отделение „История на България“. Павлов високо оцени моята постъпка, като посочи, че това е едно от малкото неща, с които музеят разполага за този флотски офицер. Наивно го попитах защо не се пише повече за него, а той тъжно ми отговори, че защото Давидов, без да иска, се е самоубил с бомба при ловене на риба… Много неудобен факт! В интерес на истината този брой на списанието намери място в една от следващите експозиции на музея. Още оттогава периодично си задавам въпроса: Как опитен офицер миньор, който първи на р. Дунав е разоръжил секретна дънна неконтактна английска мина С-300, е допуснал подобна наивна и необяснима грешка.
Преди време срещнах същата версия, доукрасена от о.з. капитан І ранг Йото Ил. Йотов в биографичната му книга „Докосна полярните ледове“ (Варна, 2005) за о.з. капитан І ранг Живко Цукев. Явно, Цукев (дългогодишен член на клуба „Приятели на Военноморския музей“) е бил източникът на информацията за Павлов. По време на гибелта на Давидов Цукев е офицер в Дунавската флотилия. Изпратих този абзац от книгата на дългогодишния преподавател по минно-трално оръжие в Морското училище о.з. капитан І ранг Христо Б. Димитров (Чони) и той ми отговори, че описанието е художествена измислица. За това направих запитване до Държавния военноисторически архив – Велико Търново, и получих отговор на въпроса, който ме вълнуваше: „На 19 декември към 12,00 ч. при завръщането си от Белград – след отлично изпълнена бойна задача между Белград и Нови Сад, мичман І ранг Никола Давидов Иванов, командир на моторния катер № 7, загина при изпълнение на служебния си дълг при клм. 570 в момента, когато се е опитвал да разглоби една част от мина, която е носил на борда на катера“. (Заповед на командира на Дунавския флот от Морските войски № 101 от 21.ХІІ.1944 г. – гр. Русе, по личния състав, т. 5). В същата заповед, в т. 9 е посочено, че мичман ІІ ранг Живко Цукев е определен за член на Комисията по проверка на материалните книги на всички поделения на частта. Няма как Цукев да не е знаел за истинската причина за гибелта на Давидов! „Сътворил“ е необяснима за мен гнусна клевета, която битува и до днес! „Самоубит“ от приятелски огън! Кому е било нужно това?
Две години след издаването на биографичната книга за Ж. Цукев излезе автобиографичната книга „Живот без протекции“ на о.з. капитан І ранг Кръстьо Малчев – дългогодишен преподавател по минно-трално оръжие в Морското училище и служил в Дунавската флотилия от 1951 до 1960 г. Там той посочва, че мичман І ранг Давидов загива от „нежелателен разрив на подривен патрон“. Слава Богу, макар и с не съвсем точно обяснение, версията за „бракониерския риболов с бомба“ бе отхвърлена. Но остана глас в пустиня.
Намерих и сведения за това, че Давидов посмъртно е повишен в по-горно офицерско звание лейтенант (дн. капитан-лейтенант) и че е предложен за награждаване с орден „Св. Александър V ст.“ .
Кой е Никола Давидов Иванов? Роден е на 19 декември 1917 г. в с. Заножене (дн. квартал на Вършец), Берковско. Завършва с Випуск 1935 г. на Морското училище и Випуск 60-и на Военното на Н.В. училище. Като мичман ІІ ранг (от 16 юни 1941 г.) е назначен в Морската учебна част – Варна, и е командирован в Германия, вероятно за допълнително обучение. След завръщането си е преназначен в Торпедната флотилия, а от 1942 г. е командир на разузнавателен кораб в Дунавския флот.
През април 1944 г. с риск на живота си разоръжава неконтактна индукционна мина английски образец С-300. Според Г. Антонов той прави това с помощта на двама подофицери миньори, а според Кр. Малчев – само с помощта на кондуктора (дн. офицерски кандидат) Лефтер Апостолов, който след 1945 г. служи като офицер миньор в Дунавската флотилия. Давидов съставя подробни чертежи за конструкцията и описание на тактико-техническите данни на мината. Българското Адмиралтейство предава копия от тези документи на тогавашните ни съюзници – германските морски власти у нас. На 16 юни 1944 г. получава званието мичман І ранг (дн. старши лейтенант). След 9 септември 1944 г. същата информация е предадена и на новите ни съюзници – съветските морски власти.
Лейтенант Никола Давидов загива по време на плаване с командвания от него катер № 7 на своя рожден и имен ден – 19 декември (тогава Никулден). И остава завинаги на 27 години. Загива при опит да разгадае строго секретния механизъм „прибор-ловец“, поставен на част от мините, поставени от германците при отстъплението им по Дунав. Коварният механизъм е предназначен за убийството на този, който вече е разоръжил мината… Погребан е в Русе. Няма информация някой да се е грижил за неговия гроб. През 60-те години на ХХ век започва преместването на старите гробища на Русе и жителите на града са известени да организират препогребване на останките на своите починали близки на ново място. Останалите без грижа тленни останки са погребани в общ гроб… Там някъде са костите и на лейтенант Давидов (според Кр. Малчев: „непризнат герой миньор“). Тъжен, много тъжен и напълно незаслужен финал в биографията на един флотски герой от Втората световна война. Все пак в щабната сграда на Бургаския дивизион противоминни кораби портретът на мичман І ранг Давидов стои до други двама български военни моряци, загинали при изпълнение на служебния си дълг: мичман ІІ ранг Христо Пишманов и подофицер (дн. старшина І степен) Димитър Беров. Поставени са там през 70-те години на миналия век. И никой досега не е решил да ги премахне. Дано да оцелеят още дълги години!