Автор: Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
Битката при Онгъла през 680 г. в нашата история се приема като първопричина, поставила началото на българската държава. Ето какво пише Теофан Изповедник в своята „Хронография”: „Най-сетне третият от тях (кубратовите синове – б.м.), наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятелите …”. Теофан пише, че прабългарите се намират отвъд Дунав, в Онгъла, но нападат и опустошават близките на юг от реката земи. Има податки, че през 678 г. българите стигат с конницата си чак до Константинопол.
Нахлуването във византийските владения е благоприятствано от събитията, в които империята е въвлечена по това време, и по-конкретно взаимоотношенията й с арабите. Поредният византийско-арабски конфликт започва през 663 г. Най-вероятно тогава е началото и на неприятелските действия между българи и византийци. След като се справя с тази заплаха, Константин ІV Погонат обръща сериозно внимание на надвисналата от север опасност. Пак според Теофан Изповедник императорът „заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море… като отправил пехотната войска по суша към казания Оглос и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг”. Според Никифор пък императорът „прекарал тежко въоръжени войски в тракийската земя, въоръжил също и флотата и се отправил против този народ, за да се отбранява”.
Ромейският император сериозно е обезпокоен от действията на българите в североизточната част на полуострова и това личи от следните факти: бързината, с която се организира походът – веднага след отстраняването на арабската опасност; предприемането на похода едновременно по суша и по море, т.е. по всички изисквания на византийското военно изкуство; оглавяването на похода от самия император и то по време, когато в столицата заседава VІ вселенски събор, от който се очакват важни за църквата и за империята решения. При това Константин ІV прехвърля значителни сили от Мала Азия в Тракия. Общо срещу българите се насочват около 50 000 пехота и 10 000 кавалерия. Така византийците постигат поне двойно превъзходство.
Походът на север се извършва едновременно. Сухопътните войски се изнасят по черноморското крайбрежие „в боен ред”, в очакване на среща с противника. Флотът се движи успоредно с тях, готов да им съдейства. Като пристигат едновременно до Дунав, флотът прехвърля пехотата през реката. Войските нахлуват в северните земи. По-нататък хронистите съобщават, че при вида на тази толкова голяма и силна войска българите се изплашили и потърсили спасение в своята укрепена територия, където решили да дадат сражение на нападащия ги противник. По всичко изглежда тази „укрепена територия“ е в югозападната част на Онгъла, в близост до р. Дунав.
Труднопроходимата блатиста местност затруднява сериозно действията на византийската армия. Тя не може да построи обичайния си боен ред и да нанесе мощен удар, а е принудена да настъпва на отделни групи по достъпните направления. Безпомощността и неувереността на ромеите окуражава прабългарите. Както пише Теофан, „забелязвайки слабостта на ромеите”
те „се съвзели и станали по-смели”.
Започват все по-често да излизат от укрепленията и да нанасят удари по противника.
Събитията се развиват бързо. Да се опрем отново на Теофан Изповедник: „Понеже императорът страдал от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия (дн. Несебър), за да прави бани, оставил стратезите и войската си със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укрепеното място, и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията”. Нищо подобно не се случва. „Конниците разпространили слух, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го”.
Развоят на събитията показва, че българите с активни бойни действия принуждават оттеглянето на ромейската войска, а след това пристъпват и към нейното унищожаване. Победата при Онгъла е постигната благодарение на пълководческото изкуство на хан Аспарух и бойните умения на неговите воини. Приетата първоначално отбранителна тактика се налага от противниковото превъзходство.
Умело е избран районът за бойни действия и византийците са принудени да се сражават в труднопроходима блатиста местност. При това отбраната се води активно. Възприетата тактика носи успех на прабългарите. Противникът е обезверен, разколебан и неспособен да води успешни бойни действия в укрепената блатиста местност срещу добре отбраняващи се войски. Критичният момент настъпва след оттеглянето на императора и той е усетен от хан Аспарух, който веднага предприема решителни активни действия. Постигнатата победа позволява пренасянето на военните действия на юг от р. Дунав. Хронистите мълчат, но без всякакво съмнение между воюващите са протекли множество сражения, в които византийците понасят поражение и със силата на оръжието Аспарух завзема цялата територия между Дунав и Стара планина. Войната с византийците продължава и през следващата година, а много сражения се пренасят на юг от Балкана. На Константинопол не остава нищо друго, освен през 681 г. да сключи мир и признае българската държава.
Хрониките не съобщават какви са клаузите на мирния договор между България и Византия. Те се задоволяват да отбележат само едно от условията – задължението на империята да плаща годишен данък на българската държава. Без съмнение договорът решава и териториалните проблеми. Като изходим от описанията на хронистите за завладените от българите земи, е ясно, че Византия е принудена да признае загубата на района между Дунав, Черно море и Стара планина, който се дава на България. От сведенията на Теофан и Никифор става ясно, че българската държава обхваща териториите, граничещи на юг с Византия и на запад с Авария, в които се намират седемте славянски племена и северите. На север границата достига до Карпатите, а на изток – до реките Днепър или Днестър.
Мирният договор с Византия е сключен от името на България като цяло и се отнася до всички нейни територии. Затова няколко години по-късно, когато византийският император Юстиниан II (685–695 г.; 705–711 г.) започва война против българите, хронистите са единодушни, че той нарушил мирния договор, който неговият баща сключил с България и Славиниите. Това означава, че според условията на договора от 681 г. Византия е принудена да признае загубата и на онези територии между Дунав и Стара планина, които преди това се обитават от славяните.
Становището, че договорът от 681 г. поставя началото на българската държава се налага почти като официално. Има известни нюанси на това схващане, като някои приемат, че Аспаруховото ханство е само продължение на Крайволжска България. Много съвременни историци и археолози са на мнение, че през 681 г. на Балканите не се появява нова държава България, а просто се доразвива, разширява и укрепва Велика България. Според тях тезите, че създадената от хан Кубрат българска държава се разпада под натиска на хазарите са исторически необосновани. Велика България не е превзета, а разделена на две части от хазарите, като югозападната част остава под властта на хан Аспарух, а североизточната – на брат му Котраг. Само Батбаян и неговото племе се подчиняват на хазарите.
Създаденият към края на VІІІ век именник никъде не загатва, че хан Аспарух основава нова държава. Той пише само, че Аспарух управлява “отвъд Дунава”. Също така нашите първи историци Петър Богдан (1601–1674 г.) и отец Паисий (1722–1773 г.) не сочат 681 г. за начало на българската държава. На тази база може да се приеме, че средновековните българи смятат хан Кубрат за основател на българската държава, а Аспарух – за негов наследник.
