Валери Найденов е потомствен журналист, създател и дългогодишен главен редактор на вестник „24 часа“. Завършил е средното си образование в САЩ, а английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. През 80-те години е бил кореспондент на БТА в Москва. Работил е и във вестниците „Отечествен фронт“, „Дума“, „Континент“, „Поглед“, списание „Сега“ и др.
Моята войнишка служба започна с ядене на гущер, твърди създателят на вестник „24 часа“
– Г-н Найденов, от съвместната ни работа в „24 часа“ знам, че сте карал истинска войнишка служба?
– Така е, преди университета две години бях войник, парашутист разузнавач. Поделението ни беше в Мусачево, Софийско. Не беше писарска служба, но поне може да се фукаш пред девойките какъв си герой.
– Но вие сте завършили гимназия в САЩ, а не в София?
– Започнах я в София, завърших я в Ню Йорк, защото баща ми замина за САЩ като кореспондент на БТА. Като се върнах в София, трябваше първо да отбия военната служба, защото за хуманитарните специалности тогава не извиняваха. Тръгнах за Мусачево с приятели съученици от „подгответо“ на английската гимназия, очаквайки, че ще бъда един от тези щастливци, които подслушваха Шести американски флот чрез мощни приемници с огромни антени и покрай подслушването си правиха записи на „Бийтълс“, „Стоунс“ и другите големи групи от шейсетте години.
Но се оказа, че съм писан за парашутист.
– До този момент бяхте ли скачали с парашут?
– Не, затова разпределението беше като гръм от ясно небе. Посрещна ме един старшина, който ме заведе да чакам в една беседка заедно с още 5–6 новобранци, после изчезна за няколко минути и се върна с жив гущер в ръката. Застана пред нас, изгледа ни зверски, отхапа половината от гущера и го сдъвка, а кръвта се стичаше по брадата му…
– Айде бе!
– Факт! Това бе знаменитият старшина Симо Сълев, инструктор по парашутизъм и голям чешит. Иначе беше добряк, но номерът с гущера му беше нещо като визитка. С това искаше да каже, че разузнавачът прекарва дълго време в гората и ако няма друго за ядене, трябва да умее да се храни с гущери, жаби, гъби, жълъди и каквото друго дал Бог.
– Какъв бе акцентът в обучението освен класиката строева, огнева и политическа подготовка?
– Нашето поделение се готвеше за война с Гърция. Започне ли войната, хвърлят ни дълбоко в тила на врага, разделени на бойни групи от по 7–9 човека. Там отново се разделяме на дозорни двойки и покриваме разстояние от около 20 км, дебнейки какви военни части минават, за да съобщим в центъра по радиостанцията. За целта трябваше да изучаваме как се изнасят различните гръцки формирования, как да познаем кое какво е, как да изчислим координатите по картата с точност до 10 м, та да знаят къде да дойдат бомбардировачите. Би било резил да си хвърлят бомбите някъде встрани, нали така? Тогава нямаше спътниково наблюдение като днес.
И така нататък усвоявахме нормални диверсантски умения. И малко гръцки, имаше си военен разговорник.
– И двете ли години изкарахте там?
– И двете.
– Колко скока направихте по време на службата?
– По 25 на година, такава беше програмата. Имаше нощни скокове, горски скокове, водни скокове в морето, скокове от 4,5 км височина със задържане на отварянето на парашута и т. н. Но самите скокове са удоволствие, тежки бяха безкрайните тренировки, дългите преходи, наречени „марш наскок“ по карта нощем през планинска местност и гора, ученията, в които трябва цяла седмица да скиташ в гората през зимата, а наоколо вият вълци и дърво и камък се пука от студ. В самото поделение беше забранено да се движиш ходом по своя си работа, винаги трябваше да тичаш. Видят ли те да си влачиш краката – непоряд!
Много по-късно, вече през 1995 г., ако не се лъжа, отидох да наблюдавам едно военно състезание между командоси от България, САЩ и Румъния. И нашите момчета бяха най-добри, поне две класи над американските „зелени барети“. Баретите се бяха поотпуснали, натежали и се движеха със свински тръст, докато нашите момчета летяха като фурии. Гледам, гордея се и си мисля – и аз ли бях такъв? Нашите лейтенанти също бяха там, но вече като старши офицери. Старшина Сълев също дойде, но не намери гущер.
– В онези години се носеха легенди за извращения в казармата. При вас имаше ли такива случаи?
– Нямаше, защото в нашето поделение вземаха само интелигентни младежи със средно образование. От тъп разузнавач полза няма. Вечер повечето играеха шах. Е, старият кокал навсякъде си е стар кокал, трябва да се уважава.
Сред старите войници беше и Мико Петров, който по-късно стана много известен радиожурналист, но за съжаление си отиде твърде рано. Бяхме големи приятели.
– Значи нямате лоши спомени от казармата?
– Е, не е никак приятно, като си на 18 – да те откъснат от гаджетата. Но има и някаква социална полза. Аз съм градско момче софиянче, живял съм все на парно и топла вода, крави и овце не съм ни пасъл, ни доил. В Мусачево обаче софиянците бяхме една шепа хора, повечето бяха от провинцията, от малки градчета и села. Те вече клали бяха прасета, варили ракия, изобщо друга порода хора бяха, с друг начин на общуване. За две години си създадох интерфейс за общуване с тази хора и това много ми помогна по-късно, когато бях млад репортер и ме пращаха в командировки да пиша репортажи за млади трактористи, комбайнери и краварки. В казармата видях, че селските младежи доста по-добре се оправят в най-различни ситуации от нас, гражданите.
– Какво имате предвид?
– Ами например, ако застреляш заек в гората, младежът от село знае как да го одере и да го опече, а ние софиянците сме като госпожици. Старшината на ротата ми възложи да паля всяка сутрин печката в класното, а аз не бях пипал кюмюр. Цял живот ще я помня тази печка. Ако е на кеф – гори нормално, ако не е на кеф – одимява цялата стая. Веднъж дойдоха да ни изпитват полковници от министерството, а печката не беше на кеф и реши да ни пропъди. Евакуирахме стаята, угасихме я с кофа вода, проветрихме, облякохме шинелите и изпитите продължиха. Обаче след половин час пустата печка пак се разпали и пак окади помещението. Изчадие адово! Заради нея опознах гарнизонния арест, а там срещнах най-интересната порода младежи.
– Поддържате ли контакти с наборите от казармата?
– Виждахме се редовно в продължение на 20–30, празнувахме заедно, но напоследък някак пътищата ни се разминаха. Някои вече ги няма.
– С какви парашути скачахте?
– Най-вече с един старобългарски парашут, наречен ПД-47, от импрегнирано хасе. Понякога пристигаше огромен съветски самолет Ан-12 и тогава скачахме с Д-1-3, това е голям и кръгъл десантен парашут от капрон, напълно неуправляем, все едно си чувал с картофи. Дърпаш, дърпаш вървите – не ще поне да се завърти. По-късно имах възможност да пробвам и ПТЦХ, чешки спортен парашут с отворени сектори и козирки. Голямо удоволствие, все едно караш ферари. По онова време нямаше парашути тип „крило“ като днес, това вече е съвсем друг жанр. Гледам и завиждам.
– В онези години наш потенциален враг е била Гърция. Представяхте ли си тогава евентуална война с гърците?
– Слава Богу, това се размина, как щяхме днес да ходим там на море? Ние не сме смятали гърците за враг, но ако тогава бе избухнала война, щяхме да се бием и да си рискуваме живота. Крива, права, родината си е родина и за нея си струва да умреш – така разсъждавахме ние с промитите мозъци. Днешната младеж е по-умна, за нея личният живот е по-важен, а без море в Гърция какъв личен живот?
– В една своя статия пророкувате, че тази година ще се върне наборната военна служба?
– Написах го шеговито, нали Тръмп нареди да вдигнем разходите за отбрана от 2 на 5% от БВП. Но истината е, че трябва да го направим заради нас самите, защото настъпиха опасни времена, а всеки може да ни превземе за ден-два. Сега имаме само 25 хил. бойци (без чиновниците), но това не са истински бойци, а „рейнджъри“, които се включват в миротворческите екскурзии по света като охрана на складове и лагери. А за да може да се отбранява, България трябва да има най-малко 100 хил. бойци – пехота, артилерия, танкови бригади, бойни кораби, противовъздушна отбрана, спътниково наблюдение, дронове, цялото меню. Уви, на днешните политици това им е последна грижа.
– Как ще стане това, след като казарменият фонд тъне в разруха, а и военният бюджет сега отива главно за по-високи заплати на военнослужещите?
– Не знам как, но трябва да стане, защото държавите вече спряха да уважават границите на съседите си. Например Турция в момента е нахлула във всички съседни държави с изключение на 2, които са в НАТО. Сирия изчезна за по-малко от седмица. Ами ако НАТО се разпадне? Тръмп заплашва, че ще го изостави. Затова трябва да разчитаме на себе си. 100 хил. активни бойци и 1 млн. подготвени запасняци – това е най-скромната ми сметка.
Гледам веднъж по телевизията репортаж за една дама ротен командир. Няма лошо, уважавам дамите с пагони, но и тя, и нейните рейнджъри имаха поне по 10–20 кг наднормено тегло. Как ще бягат с тези килограми? В Мусачево всички офицери тичаха като маратонци от Етиопия барабар с командира подполковник и майора началник-щаб. За лейтенантите да не говоря, на тях и Рамбо би завидял.
Няколко години преди аз да попадна там, началник е бил знаменитият полковник Калъпчиев, легендарна луда глава. Той именно ги учил да се хранят с каквото намерят в гората. Но имал една фиксидея – да постави световен рекорд по най-ниско отваряне на парашута. И така все забавял и забавял отварянето, докато в един момент парашутът не смогнал да се отвори. Къде ги тези герои в наше време?
– Как гледате на призивите за военна служба – професионална или за резерва?
– Не съм учил във военна академия, не смея да давам акъл. Но ако случайно генералите дойдат да ме питат, ще им кажа, че най-много ми харесва швейцарският модел. Там всички мъже са задължени, но първоначалното обучение е кратко, не повече от 6 месеца. После редовно ги привикват за по 2–3 седмици. Така те усвояват новите умения и поддържат старите. И никой не ги е нападал от Наполеоновите войни до днес, защото всички са снайперисти.
– Да си държим пушките вкъщи като швейцарците?
– Не знам, да кажат генералите с академиите. Но какво толкова? В България има черен пазар за оръжие. Бандитите притежават патлаци с изтрити номера, калашници, даже и гранатомети. Частните охранители са 10 пъти повече от войниците и повечето са въоръжени. Освен това в народа има десетки хиляди ловджийски чифтета, без да броя карабините. Защо тогава да се боим от едни обучени на строга дисциплина бойци?
Но важното не са пушките, а какво е в главите на хората. Нашите прадеди доброволно са жертвали живота си в Балканската и Първата световна война, някои даже са се връщали от чужбина, за да се запишат доброволци. А сега?
– Тогава идеалът е бил обединението на българските земи, а днес кой е?
– Недвижимата собственост не е идеал, човек рискува живота си заради нещо вечно. И това нещо е родината, защото чрез нея той продължава да е жив и след смъртта си. Както е казал поетът: „Тоз, който падне в бой, той не умира“.
Родителят например се жертва заради детето си, защото чрез него предава гените си в поколенията и така продължава да живее след смъртта. Бизнесменът цял живот събира милиони и накрая ги дарява на родината я за университет, я за болница. Защо? За да остави след себе си следа. Фанатично религиозните армии отиват на смърт заради вечния живот след смъртта, а недотам фанатичните го правят заради жена, деца, родители, родина – за тях това е животът след смъртта, вечният живот. Докато я има родината, ще има и някаква следа от теб – я някакви написани думи, я снимки, я посадено дърво, я някаква голяма беля, защото и голямата беля остава за поколенията. Само че големите бели са привилегия на политиците.
