Въпросите около студентските протести, заливащи Сърбия през последните месеци, са много, но над тях наистина се откроява един: Ще оцелее ли президентът Александър Вучич. В смисъл – ще бъде ли принуден да напусне поста си като държавен глава.
Това е една опция, която поне на този етап изглежда политически невъзможна. Поне на пръв поглед. Имам предвид неговата битност на популист автократ, който еднолично държи нишките на властта, контролирайки политически партии, тайни служби и армията, медии, някои от опозиционните структури.
Тази позиция на едновластен господар на държавата, изграждана с години сега му определя ролята на главния и единствен фактор, който се опитва да реши кризата с исканията на студентските протести. Вучич вече жертва някои от своите бушони, в това число и премиера Милош Вучевич, негов близък приятел и сътрудник. В списъка на следващите жертви има още от министрите на кабинета, доминиран от Сръбската прогресивна партия, чийто лидер е президентът. Какво ще кажете за заявката му, че е готов да смени половината правителство, ако това може да внесе успокоение сред студентите. Стига да не се поставя под заплаха неговата позиция на едноличен собственик на политическата и всяка друга власт в Сърбия.
Дали Вучич ще оцелее, е големият въпрос, на който протестите трябва да дадат отговор. Но за да стигнем до този отговор, ще трябва „да хвърлим око” на характера на студентските протести и техните цели. А може и на това, което се крие зад тях. И първото, което се налага като оценка, е, че цялата политическа ситуация в съседна Сърбия сега е терен на инструментализирането на много аналогии, на сравнения с предишни или вече познати ситуации, от които биха могли да се извлекат поуки или да се предвиди следващо развитие.
Първата аналогия има домашен, сръбски облик. И тя е една от тези, които поставят в центъра на вниманието президентската институция на страната, олицетворявана в момента от Александър Вучич. Не е толкова далеч датата 5 септември 2000 г., когато един от лидерите на тогавашните протести, залели цялата държава, студентът Чедомир Йованович от името на протестиращите успя да убеди тогавашния държавен глава Слободан Милошевич да признае, че е победил на проведените дни преди това избори с фалшификация. И да се откаже от поста си в името на умерения националист и кандидат на опозицията Воислав Кощуница. Масовият призив на протестиращите „Готов е!” намери своята политическа реализация. Съдбата на Милошевич, на Кощуница, а и на самия Чедо Йованович са известни. Всеки намери своя път в политиката и в живота, а за Милошевич той свърши в килиите на Трибунала в Хага, където някогашният всевластен диктатор почина.
От онези събития ни делят някакви си 25 години. Но мнозина наблюдатели намират доста прилики на тогавашната ситуация със сегашната в степента на общественото недоволство, градуса на критичната маса и други параметри. Може и да има известни прилики, но едно прецизно сравнение ще покаже, че има малки, но съществени разлики. И най-отличителната и важната е, че Милошевич вече бе изгубил тотално общественото доверие и контрола над армия, тайни служби и специални сили, както и над медиите. Докато Вучич все още държи кълбото с конците, които дърпа в различни посоки – политически, икономически, медийни. Това му позволява да маневрира с различни инструменти.
Един от тези „инструменти” е опитът на Вучич да вмени политизиране на студентските протести.
С други думи, да извади сърцевината на младежкото недоволство с исканията за наказание на виновните за трагедията на гарата в Нови сад и да го прехвърли на политическия терен, където той е силен. Засега обаче опитите му са неуспешни. Организаторите на протестите старателно пазят тематичната територия на своя бунт, като заедно със специфичните си академични претенции настояват за пълно осветляване на трагедията, отнела живота на 15 човека. И наказание за виновните, независимо къде са те на пирамидата на властта. Дали това е кметът на Нови сад, или министърът на строителството, или дори премиерът – да си понесат вината. Но ако все пак излизат от тази стартова формула, то е да поискат борба с корупцията, която като гангрена разяжда обществото на всички равнища. Това е сериозен многоаспектен проблем, който има толкова много измерения, че едва ли някой би могъл да обвини противниците му в политизиране. В интерес на истината, и политическите партии от опозицията, които биха имали интерес да „яхнат протеста”, се въздържат и ако все пак участват в протестите на студентите, го правят в подкрепа на техните искания. Друг е въпросът, че сръбската опозиция от много години насам е толкова разединена
че Вучич много лесно продължава да я манипулира и да я „бие” поотделно.
Втората аналогия е с подобни протести в други страни от Европа и света, като най-често се прави сравнение с т. нар. „цветни революции” предимно в постсъветското пространство. Посочват се преди всичко три от тях: „Революцита на розите” в Грузия, „Оранжевата революция” в Украйна и „Революцията на лалетата” в Киргизстан. Не знам защо трябва да се отива толкова далеч, когато съвсем наблизо, в Северна Македония, имаше подобни вълнения против режима на Никола Груевски, които самите участници в тях нарекоха „Шарена революция”. Защо пък „шарена”, ще попитате, но организаторите търсеха символ, който на всяка цена да не прави връзка тъкмо с „цветните” революции. „Шарената” придобиваше автентичност и даваше да се разбере, че тя се провежда без каквато и да било намеса отвън, от когото и да било. Това трябваше да я различава от „цветните”, които, както стана ясно по-късно, не са били идея, още по-малко и организирани само от вътрешни сили и за вътрешни потребности.
Това е важен момент, защото самият Вучич настоява да придаде, най-общо казано, „международен характер” на студентските протести. Първо, видя намеса от страна на съседна Хърватия, защото сръбските младежи и девойки използвали „наръчник” за организиране на подобни вълнения, изработен от хърватски студенти по време на протестите в Загреб през 2009 г. Тогава била изработена тази „методология” на протестите, използвана сега от сръбските им колеги. В резултат петима хърватски студенти, обвинени, че са пренесли „наръчника” и са го предоставили за ползване, бяха изгонени от Сърбия. Колкото повече броят на участниците в протестите се увеличаваше и формите и местата се разнообразяваха, което стана видно през последните дни, толкова повече се увеличаваше риториката на Вучич срещу неназовани външни сили, които имат интерес от създаването на нестабилност в страната.
Стигна се дотам, че в последния си призив към организаторите за диалог за обсъждане на техните искания Вучич използва фразата за създаване на „чисто сръбско правителство”, което да изведе държавата от кризата. Какво означава „чисто сръбско” може само да гадаем.
Трета аналогия, която се очертава, е пътят, по който да се излезе от ситуацията. Когато в поредицата свои изявления по телевизията Вучич спомена и провеждането на предсрочни парламентарни избори, веднага бяха предложени варианти, в които и опозицията да вземе участие в тяхната подготовка и провеждане чрез т.нар. „технически” или „служебни кабинети”. Примерът бе взет отново от Северна Македония, където след „шарената революция” с европейско посредничество бе създадена формула, която се ползваше и до миналогодишния вот край Вардар. Според нея изборите трябва да се готвят от „технически” кабинет с участие на опозицията с двама министри – на вътрешните работи и на социалната политика, както и много заместник-министри, като начело е служебен премиер. Вучич категорично отхвърли такива идеи, минирайки всяка възможност в какъвто и да било момент, макар и за малко, да изгуби контрол върху предизборната борба и провеждането на вота. А това трябва да е гаранция, че когато и да бъдат, ако ги има, изборите ще бъдат печеливши за автократа Александър Вучич.
