„Америка на първо място” – не лозунг, а носещата конструкция на нова геополитическа доктрина, казва д-р Любомир Кючуков от Института за икономика и международни отношения
– Г-н Кючуков, пренареди ли дневният ред на Алианса завършилата наскоро Мюнхенска конференция по сигурността?
– Говорейки за дневен ред – от месец насам не само Алиансът, но и светът като цяло имат една-единствена точка в него: Тръмп. Той присъства дори когато отсъства – както това беше в Мюнхен. Със своята политика. Но Тръмп не се появи за един ден. Преизбирането му показа, че не става дума за епизод, а за по-дълбоки, същностни проблеми. И че те не намират своите решения. С други думи – Тръмп е обобщеното име на кризата, а не нейният генезис. Въпросът е: Дали ерозията вече преминава в етап на разпад – на всичко, което наричаме следвоенен световен ред, включително принципи, правни норми, институции. Това поставя в друга светлина и въпроса за „пренареждането”: по-скоро става дума за необходимостта от преосмисляне на НАТО – като вътрешни зависимости, взаимоотношения, разпределение на отговорностите – през призмата на все по-сериозните разминавания в интересите и подходите на Европа и САЩ. Което пък поставя въпроса и за ролята на Алианса в международен план като единен глобален фактор. Неслучайно основният доклад на форума носеше названието „Мултиполяризация” (18 години след речта на Путин на същата конференция, в която той разви тезата за многополюсния свят) – което извежда на преден план ключовия за ЕС въпрос: В състояние ли е Съюзът да се утвърди като самостоятелен глобален играч в един многополюсен свят?
– Предефинира ли САЩ отношенията си с Европа и кой ще е големият медиатор между тях, има ли опасност да се наруши балансът ЕС–НАТО?
– Боя се, че евроатлантизмът е напът да изчезне като понятие от международната лексика – най-малкото през призмата на ценностите. „Америка на първо място” днес е нещо много повече от лозунг на предизборна кампания – това е носещата конструкция на нова геополитическа доктрина. Която не създава нов световен ред, но се стреми да фиксира нов баланс на силите – с ясна американска доминация. А това води и до различен подход спрямо съюзниците: Докато за демократите съюзниците са необходими за осъществяване на общи цели и интереси, то за Тръмп те са по-скоро тежест и ограничител – а за САЩ е по-добре да не се съобразяват с никого. Що се отнася до появата на медиатор между ЕС и НАТО – то подобно развитие би било крайно неудачно за Европа. Защото би означавало отсъствие на единна позиция на ЕС, създаване на привилегировани отношения на отделни столици (Будапеща, Рим, Париж, а и Лондон?) с Вашингтон и решаване на двустранна основа на проблемите със САЩ, загърбвайки общоевропейските интереси. И това се очертава като един от най-сериозните проблеми пред ЕС – отстояването на общи позиции в трансатлантическия диалог.
– Закъсня ли ЕС с развитието на потенциала на собствената си сигурност, готова ли е Европа да се отбранява сама?
– Отговорът на този въпрос изглежда като едно всеобщо „да” – и той е залегнал и в анализите на коментаторите, и в решенията на правителствата. Като посоката на мислене тук също е достатъчно еднозначна: въоръжаване, развитие на отбранителните способности и военното производство, ръст на разходите за отбрана. Това, което на мен като дипломат ми липсва в този подход, е вторият, политическият компонент на сигурността. Става дума за разрушаването на системата от договори за ограничаване и контрол на въоръжението, без която рискуваме да влезем в спирала на надпревара във въоръжаването с неясен хоризонт. Това е и поредната стъпка в отдалечаването на Съюза – под силата на обстоятелствата и международната динамика – от собствената му същност и основополагащите принципи. ЕС винаги е бил силен в условия на мир – с меката си сила, дипломатическите преговори и политическите решения, създаването на стандарти на поведение. Де факто той е създаден като съюз за мир – докато отговорностите за сигурността на континента са възложени на НАТО. Но трусовете в НАТО поставят въпроса за неговото предефиниране. Същевременно липсата на политически диалог и най-вече – отсъствието на минимална степен на взаимно доверие правят постигането на взаимни договорености в сегашната обстановка на дълбока конфронтация практически невъзможно. Но Европа се чувстваше значително по-сигурно не по време на Студената война, когато се въоръжаваше, а в етапа на разведряване – когато възпиращата сила и балансите бяха фиксирани в съответните международни договорености.
– Компенсира ли инициативата на френския президент Макрон за мироопазваща мисия в Украйна празния стол на Европа на масата за преговори за мир?
– За съжаление, компенсаторните сбирки на Макрон практически възпроизвеждат подхода на Тръмп: На тях се канят „важни” партньори, а не страните – членки на ЕС. Което трудно може да доведе до изработването на обща позиция на Съюза. Самата идея за мироопазващи сили в този ѝ вид предизвиква много въпросителни. Първо, защото има два възможни начина за тяхното изпращане там: Като „сини каски” на ООН, т.е. с решение на Съвета за сигурност; или на основата на споразумения (многостранно или двустранни) със самата Украйна. И в двата случая обаче това би означавало радикална промяна в позициите и на НАТО, и на Русия. Защото една от основните причини за началото на войната бе въпросът за членството на Украйна в НАТО и евентуалното разполагане на войски на Алианса на нейна територия – и няма индикация, че Русия е склонна на компромис по този въпрос, дори и ако те бъдат „под чужд флаг” (по думите на Лавров). А от своя страна НАТО нееднократно е заявявала, че няма да изпраща свои войски в Украйна. Тоест, трудно може да се очаква, че Русия няма да блокира подобно решение в ООН или че ще е готова да го включи в евентуалното споразумение за прекратяване на военните действия. Което ни връща към основния аргумент в рамките на НАТО срещу изпращането на войски на Алианса там – рискът от директен конфликт с Русия.
– Всъщност даде ли Мюнхен ключа за края на войната и има ли Европа военен и икономически потенциал да плати сметката за него?
– В Мюнхен беше артикулирана американската визия – и отсъствието на европейска такава – за края на войната и бъдещите международни отношения. И мястото на Европа в тях – като консуматор на чужди решения, включително и през призмата на натоварването ѝ с нови отговорности и ангажименти. Самият факт, че пътят за прекратяване на войната Русия–Украйна се търси от Вашингтон чрез преговори Русия–САЩ, потвърждава, че конфликтът от самото си начало е геополитически. И че от гледна точка на Москва и Вашингтон Брюксел не е самостоятелен геополитически фактор. Което е проблем не на САЩ или Русия, а за ЕС – който успя да превърне декларирания си стремеж към стратегическа автономност в почти изпразнено от съдържание политическо клише. Като дори и сега ЕС настоява за място в преговорния процес, но не предлага свои идеи, подходи и решения. А това на практика би означавало присъствие, но не и участие.
– Какви са полезните ходове пред дипломацията за постигане на мир в Украйна?
– Инструментът на дипломацията е един – диалог. А целта – постигане на споразумение. Задачата, поставена още през миналата година от Зеленски – Русия да седне на масата на преговорите – изглежда близка. Стига разговорите САЩ–Русия да не останат епизод, а да дадат началото на процес. Само по себе си това е пробив, защото би означавало прехвърлянето на конфликта от военното в политическото поле. Проблемът е, че под въпрос се поставя мястото на Украйна (а и на ЕС) в него. А без участието на Украйна и постигането на наложен, а не договорен мир, би означавало сериозен риск от възпроизводство на конфликта в бъдеще.
– Възможен ли е оптимистичен поглед след разговорите на конференцията – като шанс Европа да укрепне военно и икономически и като силен субект в международната политика?
– Всички говорят за електрошок, „европейския час”, необходимост от събуждане. ЕС разполага с необходимите ресурс, инструментариум и политическо влияние, за да бъде ключов глобален фактор. За целта обаче са необходими поне два важни – и към момента отсъстващи – елемента: единство и ясна визия за света, в който искаме да живеем.
