Радослав СИМЕОНОВ
В края на 1912 г. българските войски прилагат непознато до този момент бойно умение.
В съзнанието на съвременния българин Балканската война от 1912–1913 г. присъства като низ от шеметни победи,
спечелени след вихрени атаки „на нож”
които се съчетават с допуснатите от страна на монарха и управляващите поредица от военно-дипломатически грешки. Една от сравнително малко познатите страници от войната е героичното отблъскване на турския морски десант при градчето Шаркьой на брега на Мраморно море в края на януари 1913 г. Тук за първи път в своята бойна история български войскови части ще трябва да употребят и развият едно все още непознато за тях бойно умение – умението да отблъснат морски десант на противника.
Този епизод от войната обикновено винаги се разглежда паралелно с едно друго събитие – битката при крепостта Булаир. Може би точно затова събитията при Шаркьой са оставали досега някак си встрани от полезрението на изследователи и любознателни читатели.
На 20 ноември 1912 г. оръдията по фронтовете на войната замлъкват, защото най-после е подписано примирие. Скоро след това започват преговорите между балканските съюзници и Османската империя, водени в Лондон. Междувременно на 10 януари 1913 г.
в турската столица е извършен преврат
от младотурската групировка „Единение и прогрес” начело с Енвер паша. Новото правителство денонсира участието на Турция в преговорния процес и на 16 януари подновява бойните действия. Неговият план за водене на войната отдава ключова роля на Галиполския полуостров в създалия се устойчив военен пъзел, разкривайки една отлична перспектива за краен успех. Тук турското командване съсредоточава свежи войски от Анадола, съставляващи т. нар. „Галиполска армия” начело с Фетхи бей. Тя трябва да напредне на север, да пробие отбраната на българските войски, като деблокира обсадения Одрин и се яви в гръб на частите, които още стоят в окопите пред Чаталджа. За да подсили мощта на ударната си групировка, турското командване планира едновременно с това 10-и турски корпус на Хуршид паша с началник-щаб Енвер паша, да извърши изненадващ десант при градчето Шаркьой на Галиполския полуостров. Единствената пречка за реализирането на този замисъл се оказва обаче новосформираната 4-та българска армия начело с ген. Стилиян Ковачев.
Към средата на декември 1912 г., още
докато текат мирните преговори в Лондон
нашето командване получава сведения за съсредоточването на крупни турски сили в района на Галиполския полуостров. Проявявайки бдителност и прозорливост, то разгадава още в зародиш намеренията на противника. На 15 декември е издадена заповед за сформирането на новата армия, в състава на която влизат 2-ра Тракийска пехотна дивизия, 7-а Рилска пехотна дивизия, както и частите на Македоно-одринското опълчение и Конната дивизия.
Полосата за отбрана на новото формирование е разтеглена на около 140 км и е много рисковано пасивно да се изчакват действията на противника. Затова веднага след като младотурците подновяват бойните действия, в средата на януари 4-та армия предприема бързо настъпление към брега на Мраморно море, а на Галиполския полуостров достига до най-тясната му част, овладявайки линията Еникьой–Ексемил–Шаркьой. Съотношението на силите е 1.6:1 в полза на противника, който обаче предстои да получи и
подкрепление чрез планирания десант
Рано сутринта на 26 януари започва настъплението на Булаирския корпус, което е спряно до вечерта от частите на 7-а Рилска дивизия. Според плановете на турското командване едновременно с това трябва да започне и десантът на 10-и корпус. Личният състав на формированието е натоварен на 32 транспортни кораба, които под прикритието на боен флот отплават към Шаркьой. Но поради падналата гъста мъгла вместо в 6 ч. сутринта турската ескадра достига до брега едва към обяд. Градчето е подложено на ожесточен обстрел откъм морето от броненосците „Тургут Реис” и „Меджидие”, а комендантът на града капитан Каназирев, разполагащ само с две дружини от Македоно-одринското опълчение (2-ра Скопска и 4-та Битолска), се опитва да организира неговата отбрана.
Към 13 ч. лодки с турски войници успяват да акостират само на 3 км западно от Шаркьой и започват да изграждат понтонен мост, по който преминават 93-ти и 96-и турски пехотни полка. Те се опитват да разширят овладения плацдарм, но ожесточена съпротива им оказват малобройните опълченци. Особено се отличава 3-та рота от Битолската дружина, която дори след гибелта на своя командир поручик Аспарух Ненов Бояджиев, родом от гр. Плевен,
отбранява позицията си до последния човек
На 27 януари 93-ти пехотен турски полк успява да влезе в Шаркьой, посрещнат от съпротивата на около 40 леко ранени опълченци. Разгневени от упоритата съпротива на българите, турците отмъщават жестоко на намерените 18 тежко ранени бойци, оставени в болница под егидата на Червения кръст. Всички те са избити по най-садистичен начин, като телата им са нарязани на парчета. Хуршид паша разквартирува своя щаб в Шаркьой, но поради неуспеха на Булаирската операция не посмява да разшири зоната на десанта.
Междувременно, за да ликвидира последиците от турския десант, командващият 4-та армия мигновено решава да насочи към Шаркьой 1-ва бригада на 2-ра Тракийска дивизия, командвана от известния полк. Владимир Серафимов, два полка от 7-а Рилска дивизия, както и две бригади от Македоно-одринското опълчение.
На 28 януари след устремна атака турските части са окончателно прогонени от Шаркьой, а статуквото е възстановено. В сраженията за отблъскването на турския десант
загиват повече от 100 опълченци
Тази победа успешно стабилизира южния стратегически фланг на 4-та армия и позволява да бъде осъществена Одринската настъпателна операция през март 1913 г.
Авторът е главен експерт в отдел „Военни паметници и военно-патриотично възпитание”
