На фона на перспективата войната в Украйна да приключи напрежението в Югоизточна Европа все повече плаши.
Ако този текст беше написан преди седмица, щеше да изглежда по друг начин. Динамиката на събитията обаче промени и главните действащи лица, и тенденциите от последните седмици, които определят физиономията на балканската политическа сцена. Основната тенденция – борбата против автократизма и за демокрация се запазва. Но все по-ясно се очертават геополитическите влияния в този и без това чувствителен район на Европа и света.
Докато вниманието ни бе фокусирано върху сагата с протестите в Сърбия, които вече не са само студентски, дойде новината за подписан
меморандум за сътрудничество в отбраната
между Албания, Косово и Хърватия. Без конкретни детайли министрите на отбраната на трите държави посочиха, че става дума за увеличаване на боеспособността на армиите им чрез взаимно обучение, образование и общи учения. И трите армии щели да се включат в борбата против хибридните заплахи, но и да координират политиката си в евроатлантическата интеграция.
Звучи неутрално, за да дава основание за тревога относно целите на подобно сътрудничество. Албания и Хърватия имат исторически опит в това отношение като членки на т.нар. „Адриатическа група” заедно с Република Северна Македония, които действаха заедно по посока на пълноправното членство в НАТО. За Тирана и Загреб това стана в началото на април 2008 г. на срещата на върха на Пакта в Букурещ, когато поради ветото на Гърция Скопие не получи покана за членство, но Албания и Хърватия не са новаци в отбранителното взаимодействие помежду си.
Нищо лошо в това две членки на Алианса да помагат на трета в политиката ѝ за присъединяване към Пакта. Става дума за Косово, където сигурността на младата държава все още се гарантира от присъствието на контингента на НАТО – КФОР, както и от мисията EULEX на ЕС. Но общият контекст на Балканите, в който новината се завъртя в медийното и политическото пространство на района, показа колко чувствителна е актуалната политическа ситуация и колко нисък е прагът на взаимно доверие между отделни държави около нас.
В Сърбия вече месеци продължават протестите заради нещастния случай на гарата в Нови Сад със смъртта на 15 души. Те започнаха като студентски вопъл против корупцията в държавата, но през последните дни към младите хора се присъединиха и представители на други слоеве в страната. Президентът Александър Вучич отчаяно се бори
да намали ефекта от недоволството
но го прави с амортизирани политически похвати – протестът не бил автентичен, сръбски, а вдъхновяван и подкрепян „отвън”, целта била смяна на политическия модел и геополитическата ориентация на Сърбия. И още – зад протеста стояла местната опозиция. Като изход от ситуацията Вучич вижда единствено предсрочен парламентарен вот, който чрез мобилизация на неговата Сръбска прогресивна партия и манипулирането с изборните механизми отново да спечели. Мнозина наблюдатели виждат повторение със ситуацията отпреди 25 години, когато на 5 октомври 2000 г. тогавшният президент Слободан Милошевич бе принуден да напусне властта. С отликата, че Милошевич бе обвиняван в спечелване чрез фалшификация на завършилите наскоро президентски избори, за които се пребори умереният националист и общ кандидат на опозицията Воислав Кощуница. Това припомняне е сериозен намек за Вучич за възможното му оттегляне от поста и от политиката.
Към тази картина се добавя и напрежението в Босна и Херцеговина (БиХ), където сръбският елемент се заканва да разтури сложната държавна конструкция, създадена от Дейтънския мирен договор (1995). С подкрепата на Белград и лично на Вучич там тече вид мека сецесия, отделяне на Република Сръбска от общата държавна структура. В Баня Лука вече не признават пълномощията на върховния представител на международната общност Кристиян Шмид, не приемат правото на прокуратурата, съда и органите за сигурност от Сараево на територията на Република Сръбска.
От централните структури на прокуратурата бе издадена заповед за задържането на лидера на сърбите Милорад Додич за нарушаване на конституционния ред, но тази заповед не бе изпълнена от контролираните от самия него подобни структури в Република Сръбска. Той даже се закани, че ще организира нови президентски избори в републиката, които ще спечели отново. Което означава, че политиката на отделяне на Република Сръбска от БиХ ще продължи с всичките произтичащи от това опасности за мира и стабилността на Балканите.
Към тази картина добавяме и още 3 елемента – напрежението около президентския вот в Румъния и тамошните арести, вълненията в Турция, свързани и там с предстоящите избори за държавен глава, както и очакването и в Република Северна Македония също да започнат масови протести след трагедията в град Кочани и смъртта на 59 младежи.
Всичко дотук очертава достатъчно пъстра и не по-малко опасна картина. На фона на очертаващата се перспектива войната в Украйна да приключи в обозримо бъдеще явно някой е заинтересован в друг район на Европа да се създаде огнище на постоянно напрежение. Може би с ниска интензивност, но пък с риска от това от искрата да пламне голям огън. От една страна, самият Вучич обвинява неназовани външни сили за организиране на протестите срещу себе си, защото водел политика на близост с Москва и с Путин. Впрочем, неговата дясна ръка и неформален лидер на т.нар. „Сръбски свят” вицепремиерът Александър
Вулин тези дни отскочи до Москва за среща с Путин
и за подкрепа от него. Москва предложи да изпрати руски специалисти по потушаване на масови бунтове, за да овладее Вучич протестите. В Румъния напрежението възникна заради вероятността проруски кандидат да стане президент на страната. И там се говори за хибридни атаки и пряка намеса от Москва. В Турция е друго. Там тепърва ще се развива ситуацията с ареста на кмета на Истанбул, който имал шансове да победи Ердоган на президентски вот.
Както бихме казали, христоматиен пример за ситуация, в която съобщението за тройния меморандум за сътрудничеството в отбраната придобива друг, по-широк смисъл. Той бързо се превръща в терен, на който да се развихрят политически и пропагандни страсти, заплашващи да скарат съседи, да внесат допълнителна тежест на стари обвинения, да върнат от миналото уж забравени подозрения.
Така се създаде ситуация на крехко равновесие, в рамките на което всяка намеса на големите геополитически фактори носи опасност от нови проблеми. Сърбия, разбира се, реагира първа, защото видя в това неформално структуриране на заплаха за собствената си сигурност и опит за миниране на позицията ѝ по отношение на Косово. Избуяха старите исторически несъгласия с Хърватия, добили очертания по време на войните от разпада на Титова Югославия. В същото време в Белград използваха това като оправдание за политиката си на активно въоръжаване през последните десетина години, тъй като тъкмо Хърватия била основната опасност за Сърбия. Все в тази мъгла на (не)изказано бе намесена и България, която, по думите на неназован хърватски политик, би могла да се включи към тройката. Това пък даде веднага основание на сръбския премиер в оставка Вучевич да обвини София в антисръбски действия. Слава Богу, запазихме мълчание.
И понеже в такива случаи винаги се търси отговор на въпроса: „Кой започна пръв?”, много скоро стана ясно, че Белград отдавна е подготвял заедно с Унгария подобен съюз за сътрудничество в областта на отбраната. Новата политическо-икономическа ос на Балканите Будапеща–Белград този път е обогатена и с военен аспект. Всичко е било договорено преди време, но явно сега бе настъпил моментът да бъде обявено. И в двата случая са замесени държави – членки на НАТО, което основателно поставя въпроса: Дали всичко това не е някакъв
частичен сепаратизъм по отношение на Алианса
и чии интереси той обслужва?
Да не вземе накрая да се окаже прав историкът, който подхвърли, че ситуацията в района на Югоизточна Европа днес прилича на онази в навечерието на Балканските войни през 1912 г. и на Първата световна. Пресилено или не, това съждение трябва да се осмисли.
