Камен НЕВЕНКИН
Най-ранното документирано подобие на такъв тип бронирана машина е от 1487 г.
Продължаващата война в Украйна поставя редица въпроси за бъдещото развитие на въоръжените сили. Доколко бурно развиващите се технологии ще заменят човека на бойното поле? Кои класически тактически принципи и прийоми ще останат актуални? Какво ще стане с масово произвежданите тежки оръжия, всяко от които струва милиони долари или евро, а може да бъде унищожено за секунди с нещо, приличащо на евтина детска играчка? Ще има ли място за танковете на бойното поле в бъдещето, или те ще принадлежат само на музеите? Последният въпрос ми се стори особено актуален и затова в този и следващия брой ще дам моето виждане по темата. И за да разберете по-ясно тезата ми, ще ви припомня историята на зараждането и развитието на стоманения колос.
Никое оръжие не възниква от само себе си. Неговата поява винаги е опит да се реши даден наболял проблем, за който не е имало отговор. Другото, което обединява всички оръжия, е, че те едновременно съчетават определени технически характеристики и принципи на използване. Танкът не прави изключение. Въпреки че най-ранното документирано подобие на танк е от 1487 г. (негов автор е Леонардо да Винчи), първият реално функциониращ танк е разработен от англичаните през 1915 г. Той е опит да се намери изход от мъртвата хватка на позиционната война и колосалните човешки загуби, до които тя води. И постепенно успява. От дебюта си през 1916 г., въпреки че е бавен, тромав и слабо брониран, той се превръща в кошмар за немската пехота. И се оказва едно от най-важните оръжия, превърнали
Първата световна война
от статична обратно в динамична. Към края ѝ британци и французи вече са произвели по няколко хиляди броя. При това французите правят революционно нововъведение – техният FT-17 е първият танк с въртящ се оръдеен купол. Немците се отчитат само с 20, но именно те в последвалите мирни години ще си направят най-важните изводи как точно да се използват танковете в бъдеща война.
От чисто тактическа гледна точка в периода между Първата световна война и Втората световна война се зараждат две доста различни концепции за това, как да изглежда танкът на бъдещето. Първата застъпва идеята, че е нужен преди всичко „пехотен” танк, който сравнително лесно да се справя с всички препятствия, които срещат при преодоляването на позициите по пътя си, както и да унищожава всички цели, които се изправят на пътя на собствената пехота. За целта той разполага с едно или повече големокалибрени оръдия, с които се унищожават всички цели в полезрението на мерача. Бронята е толкова дебела, че трудно може да се намерят оръжия от съществувалите тогава, което да я пробие.
Другият двубой един на един е лекият танк. При него всичко е наобратно – той е подвижен и бърз, слабоброниран е и не разполага с достатъчно като брой и мощ въоръжение. Ако търсим
паралел с по-старата история
на кой род войски най-много напомня с действията си лекият танк, то това би било кавалерията. Тежкият танк пък доста добре би изпълнил ролята на стенобитна машина, на таран или нещо подобно.
Междувоенният период също така е изключително богат на всевъзможни бронирани машини, превърнати в помощници на армията. Това са инженерните танкове, мостостроителните, огнеметните и т.н. Има леки танкове за разузнаване, командирски танкове, др.
Тук е мястото да се спомене и германският принос в развитието на танка като оръжие. През 20-те и първата половина на 30-те години Германия се намира под възбранителните клаузи на Версайския договор, които не ѝ позволяват да произвежда и разполага със свое собствено тежко въоръжиение, включително бронирана техника. Това принуждава Райхсвера – предшественикът на Вермахта, да импровизира, прехвърляйки част от подготовката в тайна база на територията на СССР в Казан, както и да маскира част от експерименталните си машини като специален селскостопански инвентар.
Германската военна индустрия
започва да работи активно чак през 1935 г. Освен танковете тя започва да произвежда и много други неща за военните, като радиостанции например. Именно те заедно с правилната организация и добрата подготовка ще се окажат разковничето на успеха в предстоящите блицкриг кампании. Тези преимущества си проличават особено силно през периода 1939–1942 г. Тогава единствени германците са осигурили радиовръзка на всичките си бронирани машини, което им позволява да поддържат постоянен контакт на всички равнища. Конкретно за танковете, тези на Вермахта имат 5-членни екипажи, което позволява на командира на танка да се съсредоточи изцяло върху ръководенето на боя и го освобождава от ненужни допълнителни роли като тази на мерач или пълнач на оръдието, както е при тези съставени от четирима души.
И накрая няколко думи за организацията. В началото на войната никой не разбира по-добре от германците, че танкът не може да воюва сам. Неговата ефективност изпъква най-силно, когато е част от „оркестър” заедно с други оръжия и родове войски.
Много често се налага да се ползват услугите на авиацията, било то, за да се нанесе бомбен удар, било то, защото е нужна спешна разузнавателна информация, подкрепена със снимки. И не на последно място, в германската армия отлично е организирана службата за ремонт и евакуация на повредените танкове.
Една от главните причини съюзниците в крайна сметка да излязат
победители във войната
е, че те много бързо се учат от грешките си. Такава грешка например са 4-членните танкови екипажи в началото на войната. Към 1943 г. в основните им бойни танкове това вече е оправено – американският и британският „Шърман” е управляван от 5 души, същото важи и за съветския Т-34-85.
Другото, в което антихитлеристката коалиция значително превъзхожда германците, е в производствените мощности – броят на произведените „Шърман” и Т-34 многократно надхвърля този на произведените „Тигри”, „Пантери” и Т-4 в немските. И в САЩ, и в СССР гледат на танка като на бързо заменим консуматив, докато за немците всеки един танк е бил своеобразно произведение на изкуството.
Причините, довели до поражението на Германия във войната, не са една и две, но най-важната от тях е недостигът на гориво. Той започва да се усеща особено силно от лятото на 1944 г. нататък. По-малко бензин означава не само затруднено движение на бойното поле, но най-вече по-кратка и най-вече непълна подготовка на екипажите в тиловите полигони. Също така влияе и индиректно, защото често се забравя, че танковите части не се състоят само от бронирани машини, а имат и дълга логистична „опашка” от всевъзможни автомобили, които осигуряват снабдяването. Както вече сте се досетили, съюзниците нямат такива проблеми.
И накрая няколко думи за
противотанковите оръжия
Плеядата игрални и документални филми, посветени на модерните войни, са създали у мнозина от нас погрешното усещане, че главното оръжие за борба с танк е друг танк. Не че не може, случва се доста често, но просто не бива. Защото танкът си остава едно доста скъпо изделие, което не трябва да се губи с лека ръка. Затова скоро след появата на първите танкове през 1916 се появяват и първите противотанкови оръжия. Първоначално те са примитивни, но към края на Втората световна война разнообразието от противотанкови оръжия е впечатляващо – то варира от ръчно преносими гранатомети до специални самолети. Това, което трябва да се има винаги предвид, е, че противотанковата отбрана е преди всичко система със собствена философия, която включва както пасивни (противотанкови ровове и мини), така и активни средства (гранатомети, артилерия, самолети, други танкове), а не просто двубой един на един. Противотанкова борба е разделянето на вражеската пехота от танковете чрез обстрел, както и унищожаването на снабдяването на танкова част. За това, как изглежда танковата война в наши дни – можете да прочетете в следващия брой.
