Косово разкъса връзките си със Сърбия, но 15 години по-късно международното му признаване е обвеяно в неизвестност.
„По цвета на ръцете ти, с които държеше микрофона, познах колко е студено!”. Това ми каза съпругата ми, когато се видяхме след пътуването до Косово. Беше гледала по телевизора прякото включване на 18 февруари 2008 г. сутринта, когато заедно с колегите от БНТ предавахме на живо от центъра на столицата Прищина.
Слава Богу, редакторите от София ни бяха спестили участието за първата емисия новини на „По света и у нас” в 7,00 ч., та ни бяха прехвърлили един час по-късно, в 8,00. Да поспим малко, след като предишната нощ бяхме излъчвали от улиците и площадите на главния град на Косово до късно през нощта. А и репортаж трябваше да се подготви, и кадри да се наснимат, колкото може повече. Защото събитието наистина бе историческо.
Раждаше се нова държава на политическата карта
на Балканите и Европа. Колкото и да беше противоречиво и обвеяно с неизвестност около бъдещето, това раждане си беше събитие, откъдето и да го погледнеш.
От разпада на Титова Югославия вече се бяха родили 6 нови независими държави, кои след кървави войни с много жертви и огорчение, други – мирно и цивилизовано, но те бяха по-малко. Но в случая с Косово ставаше дума за провинция на една от новите републики, която напускаше считаната за майка мащеха Сърбия, за да тръгне по своя суверенен път.
Разпадът на СФРЮ продължаваше, вече на по-малки части, но амбицията за самостоятелно движение напред към основните цели – членство в ЕС и НАТО, не беше по-малка. Цялата история на развитието на борбата на местните жители на някогашната провинция водеше натам. И така се стигна до датата 17 февруари 2008 г., когато в Прищина официално бе обявена независимостта на най-новата суверенна и самостоятелна балканска съседна държава.
И както се казва в приказките, бяхме там, на място, „ядохме, пихме и по мустаците ни остана”, видяхме как се случи всичко и кои бяха главните герои на това политическо представление с масовото участие на местните хора. Дори чрез преките ни включвания от основните събития единствени информирахме от екрана българските зрители за това – аз, като кореспондент на БНТ, и екипът, дошъл специално от София.
Някакви си 90 км делят Скопие от Прищина, сега вече, свързани с чудесна магистрала, но имаше любопитство и по една друга връзка, политическа и етническа, която свързваше Косово и Република Македония. След всичко, случило се край Вардар, някогашната бивша югославска република Македония беше определена като пример за мултиетничност, за мултикултурност и мултиконфесионалност. И всичко това бе вписано в нейната конституция след промените ѝ, направени, за да внесат духа на Охридския мирен договор от 2001 г. И тъй като и Косово има същия разнороден етнически състав с преобладаващо албанско население, при изработването на основния закон на младата държава бе използван „македонският пример”. Още когато тогавашният премиер и силен човек на властта в Прищина Хашим Тачи обяви основните атрибути на новото държавно образувание, стана ясно, че тази мултиетничност е отразена и върху държавния флаг на ново Косово.
Шест звезди, равноправни в небето, равноправни и на земята – точно толкова, колкото са записаните в конституцията етнически общности на територията на страната. Независимо че албанците са около 90% от общия брой на населението, а някои други броят само няколко хиляди. Да, но после се оказа, че едни от тях искат да са по-равни от останалите.
Но тогава, в рождения ден на новата балканска държава, правата на всички етноси бяха конституционно закрепени, като от всички 120 места в парламента 20 бяха специално запазени за представителите на останалите 5 звезди от държавния флаг. От тези 20, за които неалбанците се състезават отделно на парламентарните избори, десет са за сръбската общност. Това пропорционално разпределение на местата в законодателния орган му придава етническо разнообразие, с преобладаващия брой депутати на основния етнос – местните албанци. С едно изключително важно уточнение – въпреки относително малкия брой депутати от останалите неалбански общности, те
имат конституционното право да блокират всяко решение на парламента
което не отговаря на техните културни интереси.
И тук имаме привнасяне на принцип от Конституцията на Северна Македония, известно като „правилото на Бадентер”. Според него всяко решение на законодателния орган, което се отнася до една етническа общност, трябва да има подкрепата и на депутатите от същата етническа група, за да мине и се превърне в закон. Правилото носи името на френския конституционалист Робер Бадентер, който впрочем ръководеше комисията на ЕС, която в началото на 90-те години на миналия век трябваше да даде зелена улица на международно-правното признаване на републиките от бивша Югославия.
Да, за всяка новородена държава е много важен процесът на нейното международноправно признание. Още преди официалните церемонии на 17 февруари 2008 г. тогавашните управляващи в Прищина твърдяха, че вече са договорили признаването на бъдещата им независима държава от най-малко сто държави. Основната група, която се очакваше да подкрепи независимо Косово, бе тази на ислямските държави. Звучеше логично, но реалността се оказа по-различна.
Да, още на следващия ден от официалната церемония стана ясно, че САЩ са признали Косово и нямаше как да бъде другояче. Защото още преди 2008 г. американците бяха тези, които се превърнаха в патрон както на борбата, която Армията за освобождение на Косово водеше срещу сръбските власти, така и после, когато трябваше да се полагат основите на новата държава и тя да се утвърждава като субект в международните отношения. Отзоваха се и други държави, но масовият поток поздравителни телеграми така и не се състоя.
Предварителният оптимизъм на Хашим Тачи и неговите хора от някогашните бунтовнически структури се оказа пресилен. Ислямските държави се въздържаха, а и 5 страни – членки на ЕС, и досега не са казали своето „да”. Всяка от тях по свои вътрешни причини с изключение на Кипър, която във всяка подобна ситуация следва Гърция. Атина продължава да държи на позицията си на исторически съюзник на Сърбия и в този случай даде доказателство за това.
Най-интересното е, че и днес, 15 години след провъзгласяването на независимостта си, в Прищина нямат точна представа от колко държави са признати. И най-авторитетни източници извън Косово, стремейки се да не сгрешат, предпочитат да казват, че са над сто. Даже сега около празненствата в някои репортажи чух, че са 127. Да, това е вярна, но много остаряла информация. Точните данни се държат в Белград, където това да намалят политическия ефект от признаването на бившата си провинция като независима държава, е основна линия на външната политика. Още преди 2008 г., а особено след това
да накарат някоя от членките на ООН да оттегли признаването
на Косово, се приема като важна дипломатическа победа. Даже на Мюнхенската конференция за сигурност преди дни президентът Александър Вучич съобщи гордо, че още една държава е направила това, но без да ѝ споменава името. Само каза, че 27 или 28 държави от онези 127 вече не подкрепят Косово. Дългогодишният външен министър Ивица Дачич, лидер на коалиционната Социалистическа партия в управлението на Сърбия не крие намерението си да свали бройката на държавите, признали Косово, до политическия минимум от 96.
Защо точно 96? Това са половината от членовете на ООН и се счита, че ако една държава има подкрепата само на толкова членки на ООН, тя всъщност няма място сред тях. А това, Косово да получи правото на членство в световната организация, е едно от условията, вписани като задължение към Белград в новия френско-германски план за решаване на спора между Косово и Сърбия. Сегашният премиер Албин Курти и президентът Вучич се срещат на 27 февруари в Брюксел, за да го обсъдят…
