Радослав СИМЕОНОВ
Обявяването на Балканската война предизвиква силен патриотичен подем и вдъхновение не само сред всички българи, но и сред арменската общност в страната. Ако пред българското общество на дневен ред стои задачата за постигане на лелеяното национално обединение, то арменците тепърва трябва да извървят нелекия път на своята национално-освободителна борба срещу Османската империя. Тя обаче е белязана с масови кланета и ужасяващи форми на геноцид над беззащитното мирно население в Западна Армения.
В резултат на това числеността на арменската общност в рамките на Княжество България към края XIX и началото на XX в. започва бързо да расте поради огромния брой прокудени от родните земи бежанци. Та кой друг народ освен българския би могъл да съчувства и симпатизира на арменците?
Погледнато в чисто исторически план, двата етноса безпроблемно съжителстват заедно от много векове, като в повечето български градове има оформени солидни и задружни арменски колонии със свои църкви и училища. Според една статистика броят на арменците в държавата към 1905 г. възлиза на около 12 600 души, но вероятно техният брой е доста по-голям и приближава 20 000 души.
При обявяването на мобилизацията на 17 септември 1912 г. множество арменци, трайно пребиваващи в страната, постъпват в армията като български граждани. Но тя не засяга представителите на арменската емиграция, които са намерили подслон и спасение в България през последните няколко години. Те, както и мнозинството от българите, горят от нетърпение да се включат във войната с вековния поробител.
Затова на 4 октомври 1912 г. Щабът на Действащата армия разрешава сформирането на арменска доброволческа рота към Македоно-одринското опълчение. Главен подбудител за нейното създаване е запасният поручик от Българската армия Гарегин Нъждех. Другата емблематична личност по време на войната е войводата Антраник Тер Озанян – легендарен поборник за свободата на арменския народ.
Пътищата на двете крупни арменски исторически фигури се пресичат именно тук, на българска земя. Името на Озанян по това време вече се е превърнало в символ на борбата срещу Османската империя. За него се пеят песни и разказват легенди, в които той е непобедимият отмъстител за всички потиснати и угнетени.
Антраник е тясно свързан и с македонското освободително движение още от 1903 г. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, той започва да купува оръжие за българските въстанници, което тайно трупа на една закътана поляна край нос Галата до Варна. На следващата година, за благодарност към неговото дело, дейците на македонското движение закупуват тази поляна и му я подаряват.
Върху нея войводата построява къща и градина. Така пред очите на властите той е един примерен гражданин, а всъщност под прикритие събира оръжие и го препраща към родната Армения или към четите на ВМОРО в Костурско, Леринско и Охридско.
На 8 октомври 1912 г. поручик Нъждех докладва пред командването, че арменската рота е вече сформирана, като в нея са постъпили 231 доброволци. Същият ден са й връчени две бойни знамена. Малко по-късно числеността й достига до 273 души.
Подобно на много военни формирования арменците нямат униформено облекло и не разполагат с достатъчно въоръжение. Щабът на армията решава да ги включи към състава на 12-а Лозенградска дружина от Трета бригада на Македонското опълчение начело с подполковник Протогеров. Въпреки липсата на достатъчно време за подготовка, те са настанени в сградата на Девическата гимназия в София, където се провежда наситено двуседмично военно обучение.
Бойното кръщене на арменския отряд се състои на 4 ноември 1912 г. в битката при Мастънли (дн. Момчилград), който трябва да се сражава в състава на Кърджалийския отряд под командването на ген. Никола Генев. Следва тежката и кръвопролитна схватка с турския аскер при с. Узун химетлер (дн. с. Орлица) в Източните Родопи.
Първи в атака се хвърлят предвожданите от войводата Озанян бойци, които с натъкнати на пушките си щикове, под страховития боен вик „Арач!” (в превод от арменски означава „Напред!”), се втурват устремно към противниковите окопи и ги овладяват. През следващите дни ротата участва в паметните битки срещу корпуса на Явер паша при прохода „Балкан тореси” (дн. „Маказа”) и с. Мерхамлъ по долното течение на р. Марица, демонстрирайки отново висок боен дух и жертвоготовност.
Впоследствие нейният боен път преминава през Димотика, Кешан, Малгара и Родосто. Едва чак сега, към края на годината, тук, в Родосто, представители на Червения кръст доставят на доброволците специални униформи, представляващи български шинели с арменски отличителни знаци и червени калпаци.
Последното крупно сражение, в което участва арменската доброволческа рота е противодействието срещу турския морски десант на брега на Мраморно море. На 26 януари 1913 г. при с. Булаир и на 28 януари при гр. Шаркьой, дружините на Македоно-одринското опълчение, заедно с части на Втора пехотна Тракйска дивизия, героично отблъскват атаките на многочисления противник.
През оставащите месеци до подписването на Лондонския мирен договор през май 1913 г. арменската рота изпълнява охранителни функции по крайбрежието на Мраморно море. След края на войната тя извършва продължителен преход през Кешан, Дедеагач, Гюмюрджина, Демирхисар и Петрич, за да бъде окончателно демобилизирана в София.
За проявен героизъм по време на войната 24 доброволци са наградени с войнишкия орден „За храброст”, а други десет са удостоени с медал „За военни заслуги”. Поручик Гарегин Нъждех получава офицерски орден „За храброст”, а войводата Антраник Озанян е повишен в чин подпоручик. В специално обръщение към тях подполковник Протогеров заявява: „Вий, арменци, всички бяхте герои и всички се бихте като лъвове!”
През 1987 г., със съдействието на Съюза на арменците в България е поставена паметна плоча пред дома на Антраник във варненския кв. „Галата”, където той живее в продължение на 9 години, а на 7 юли 2011 г., пак там, на централния площад е издигнат негов бюст-паметник. България също не забравя своя герой. Малко известен е фактът, че през 2019 г. в арменския град Ванадзор (трети по големина в страната, носещ в съветско време името Кировакан) е изграден внушителен паметник на генерал Антраник Озанян, за построявянето на който своята лепта тогава даде и българското Министерство на отбраната. Така бе достойно почетена паметта на един офицер, сражавал се геройски в състава на три национални армии в името на винаги справедливи каузи.
