Автор: Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
Докато доскорошните съюзници българи, сърби и гърци безмилостно се избиват, на 28 юни 1913 г. 5-и румънски корпус преминава границата в Добруджа. Румъния настоява България да се откаже от Южна Добруджа и, след като това не става, на 1 юли скъсва двустранните дипломатически отношения. Румънските войски преминават линията Тутракан—Балчик и напредват към Шумен и Варна.
Главната румънска армия започва прекосяването на р. Дунав на 2 юли при Бекет и Гиген и се насочва на запад – в тила на Първа българска армия при Белоградчик. Съгласно заповед на своето правителство българските погранични части не оказват съпротива, а повечето войски са оттеглени от Северозападна България. До престрелки и боеве се стига, след като румънска кавалерия се опитва да прекъсне железопътната линия от Брусарци за Мездра. На 6 юли в района на Чупрене румънците се срещат със сръбските войски, навлезли в българска територия от запад.
Намесата на Румъния във войната поставя под заплаха българския военноморски флот. Още на 2 юли е взето решение Дунавската флотилия да бъде потопена при устието на река Русенски Лом, а Черноморската флотилия е изпратена на неутрална територия в Севастопол, където е разоръжена. След войната дунавските кораби са извадени от реката, но повечето са силно амортизирани и са бракувани.
При вестта за румънското форсиране на Дунав кабинетът „Данев“ подава оставка на 2 юли. Ден по-късно цар Фердинанд се обръща към крал Карол с молба да прекрати нахлуването и обещава, че териториалните претенции на Букурещ ще бъдат задоволени. На 4 юли политическото управление в Царство България е поето от коалиция на либерални партии начело с Васил Радославов. Новият български външен министър Никола Генадиев уведомява на 5 юли официално румънския си колега Майореску, че България отстъпва Южна Добруджа. В отговор Румъния иска от българите да спрат бойните действия срещу сърби и гърци. Съгласно договореност с генералните щабове на Сърбия и Гърция, румънската армия продължава настъплението си през Стара планина към София.
На 6 юли 2-ра румънска конна дивизия заема Орхание, а на 9 юли достига Саранци. На 10 юли румънската конница спира при село Враждебна, на няколко километра от София. Отделни подразделения продължават на юг и югоизток през Златица и Пирдоп до Клисура, Панагюрище и Пазарджик, където влизат на 16 юли.
Румънското нахлуване през Дунав заставя кабинета Радославов да търси примирие със сърби и гърци. Български пратеници са допуснати в Ниш на 8 юли, но съюзниците отказват да преговарят с тях. Четири дни по-рано в Скопие Пашич и Венизелос се договарят да продължат бойните действия, докато България се съгласи на предварителен мирен договор, който ще осигури допълнителни териториални придобивки на съюзниците в Македония. В очакване, че българските войски ще се оттеглят на север,
за да бранят София от румънците, генералните щабове на сръбската и гръцката армия се договарят за общо настъпление към Царево село и Горна Джумая.
След известни колебания българското командване се отказва от плана за отстъпление към Конявската планина и решава да задържи сърбите, които настъпват от запад в обхват на Осоговската планина, и гърците, напредващи на север по долината на Струма. В началото на юли на гръцкия фронт са прехвърлени части от Първа и Трета армия. Главните сили на Трета българска армия заемат за отбрана Сливнишката позиция, с което прикриват столицата от сръбско нападение, а левият й фланг, усилен с 5-а пехотна дивизия, подготвя втори опит за пробив към Българска Морава през Власина и Сурдулица.
На 4 юли Трета сръбска армия настъпва към Царево село, но е спряна пред Калиманци и Голак планина. Калиманското сражение завършва на 11 юли с победа на българите. В боя за връх Голеш на 7 – 8 юли е разбита и офанзивата на Първа сръбска армия в направление към Кюстендил. Опитите за настъпление от българска страна, като операциите на Трънския отряд между 6 и 14 юли към Власина и Враня, също са безуспешни. Изтеглянето на Първа армия в началото на юли позволява на сръбската Тимошка групировка да окупира заедно с румънците цяла Северозападна България без град Видин, който е обсаден от 12 до 18 юли.
Битката при Калиманци се води край едноименното винишко село между български и сръбски войски на 4 – 11 юли (17 – 24 юли по нов стил) 1913 г., по време на Втората балканска война. В тази битка Четвърта българска армия успява да спре настъплението на сърбите и възпрепятства съединяването им с гръцките войски в долината на Струма.
След неуспеха си в Брегалнишката битка българската Четвърта армия преминава към отбрана. Командването й е сменено: на мястото на генерал Стилиян Ковачев, който настоява за незабавно прекратяване на бойните действия, е назначен генерал Вичо Диков. В края на юни дясното крило на армията заема връх Ждрапаница и гребена Сива кобила по югоизточното било на Осоговската планина. В центъра, в района на Калиманци и Гърляни, се разполага 7-а пехотна рилска дивизия, усилена с 2-ра бригада от 4-та пехотна преславска дивизия, Македоно-одринското опълчение и 24-ти пехотен полк. На юг българската отбрана следва гребена на планината Голак, заета от 3-та бригада от 2-ра пехотна дивизия. Крайният ляв фланг се проточва по горното течение на Брегалница. На фронта срещу гърците, в района на Пехчево, отбранителната линия образува дъга на североизток.
В доклад до правителството на 1 юли помощник-главнокомандващият генерал Радко Димитриев констатира, че вследствие на боевете дотогава Четвърта армия е „силно разстроена“ и е „едва в състояние да води отбранителна война“.
Недостигът на снаряди принуждава командването да разпореди ограничаване на артилерийската стрелба в разгара на последвалата битка. На 8 юли белоградчишкият гарнизон е разбит от настъпващите сърби и се оттеглят към Видин. На следващия ден сърбите влизат в Белоградчик, а конницата им прекъсва сухопътните връзки на Видинската крепост с неокупираните български земи. Край село Бела Рада се води кръвопролитен бой между сръбския авангард и разузнавателен отряд от крепостния гарнизон, който е принуден да се оттегли.
До 12 юли Тимошките войски, състоящи се от 21 батальона с 54 оръдия затягат плътно обръча около Видин от юг, изток и север. Градът е отбраняван от 3000 опълченци и 1200 редовни войници с общо 52 оръдия, повечето от които остарели и с недостатъчно боеприпаси. На 14 юли сърбите започват артилерийски обстрел на укрепленията и на самия град. Българският комендант генерал Кръстю Маринов два пъти отхвърля призиви да се предаде. Бомбардировките продължават три дни неефективно, военните и цивилните жертви от тях са незначителни.
В късния следобед на 17 юли, след продължителна артилерийска подготовка и поредния отказ на гарнизона да се предаде, сръбската пехота напада в западния сектор между Новоселци и Смърдан. До вечерта две атаки са отбити с артилерийски и пушечен огън. На 18 юли сърбите известяват генерал Маринов за примирието, сключено същия ден в Букурещ. Веднага след това те отново щурмуват крепостта, този път от север, но контраатаката на русенската опълченска дружина ги принуждава да се оттеглят в безредие. След този последен опит за превземане на Видин страните прекратяват огъня.
Въпреки поканата на румънското правителство за мирна конференция в Букурещ, на която българите откликват, гръцкият крал Константин I не спира настъплението на армията си. На 13 юли гърците завземат Симитли. На 14 юли гръцката флота стоварва десант в Дедеагач. Българските военни и цивилни власти се изтеглят от Западна Тракия непосредствено преди това.
Мирният договор на България с бившите й съюзници и Румъния е сключен в Букурещ на 28 юли 1913 г. след преговори, които продължават десет дни. С договора България отстъпва на Румъния Южна Добруджа. Новата българо-сръбска граница е прокарана по вододела между Вардар и Струма, а българо-гръцката – по Беласица и Места. С Цариградския договор от 16 септември 1913 България си запазва Беломорска Тракия, но оставя Одрин, Лозенград, Бунархисар и Люлебургас в Османската империя.
